Понякога си мисля… Не, няма да го напиша.
Дневникът ще бъде жизнен и радостен летопис на идеите и образите, които ме вдъхновяват да рисувам. Неща, които творчески ми въздействат. Ще записвам само положителни, щастливи, нормални мисли. Забранени са налудничавите.
Първа част
„Онзи, който има очи да види и уши да чуе, ще се убеди, че няма смъртен, който да умее да пази тайна. Ако устните му мълчат, той бъбри с пръстите си. Предателството се излъчва от всяка негова пора.“ Зигмунд Фройд, „Дора“3
1.
Алисия Беренсън беше на трийсет и три години, когато уби съпруга си.
Бяха женени от седем години, и двамата — хора на изкуството. Алисия — художничка, а Гейбриъл — известен моден фотограф със собствен стил, снимаше полуживи от глад полуголи жени под странен ъгъл.
След смъртта му цените на фотографиите станаха астрономически. Честно казано, намирам творбите му за доста повърхностни и незначителни. Липсва им дълбочината и интуитивността на най-добрите творби на Алисия. Не разбирам достатъчно от изкуство обаче, за да кажа дали Алисия Беренсън ще издържи на проверката на времето като художник. Талантът й винаги ще е засенчван от лошата й слава, затова е трудно да бъда обективен. Пък може и да ме обвините, че съм пристрастен. Всичко, което мога да предложа, е моето мнение, колкото и да струва.
За мен Алисия е гениална. Освен техническите й умения, картините й имат свръхестествената способност да привличат вниманието — направо сграбчват за гърлото и те стискат като в менгеме.
Гейбриъл Беренсън бе убит преди шест години. Тогава той беше на четирийсет и четири. Бе убит на двайсет и пети август. Може би си спомняте необичайно горещото лято, с едни от най-високите температури, регистрирани някога. Денят, в който Гейбриъл умря, бе най-горещият за годината.
В последния ден от живота си Гейбриъл станал рано. В пет и петнайсет сутринта го взела кола от къщата, където живееше с Алисия, в северозападен Лондон, на границата с Хампстед Хийт, и го закарала на фотосесия в Шордич. През целия ден Гейбриъл снимал манекенки на един покрив за списание „Вог“.
За движението на Алисия в същия ден не се знае много. Предстояла й изложба и закъснявала с работата си. По всяка вероятност е прекарала деня, рисувайки в лятната къща в дъното на градината, наскоро преустроена в ателие. Гейбриъл снимал до късно и го докарали у дома чак в единайсет вечерта. Половин час по-късно съседката им Барби Хелман чула няколко изстрела. Барби се обадила на полицията и в единайсет и трийсет и пет от участъка в Хавърсток Хил била изпратена патрулна кола. Колата пристигнала в дома на семейство Беренсън за по-малко от три минути.
Външната врата била отворена, къщата тънела в непрогледен мрак. Нито един електрически ключ не работел. Полицаите тръгнали по коридора, влезли в дневната с фенерчета и осветили стаята. Алисия стояла до камината. Бялата й рокля проблясвала призрачно на лъчите от фенерчетата. Изглежда, не забелязвала присъствието на полицаите. Неподвижна и замръзнала, приличала на статуя, изваяна от лед.
Изражението на лицето й било странно и уплашено, сякаш е изправена пред невидим ужас. На пода лежала пушка. В сенките до нея се виждал Гейбриъл, неподвижен, завързан за стол с тел, увита около глезените и китките му. Полицаите първо си помислили, че е жив, главата му леко се поклащала на една страна, сякаш е в безсъзнание. После лъч светлина разкрил, че Гейбриъл е прострелян няколко пъти в лицето. Красивите му черти били безвъзвратно заличени, виждала се само обгоряла, почерняла, кървава каша. Стената отзад била изпръскана с частици от череп, мозък, косми и кръв.
Кръв имало навсякъде — разплискана по стените, стичаща се на тъмни ручейчета по дъските на пода. Полицаите естествено предположили, че кръвта е на Гейбриъл. Но била твърде много. После нещо проблеснало под светлината на фенерчетата — нож, на пода, в краката на Алисия. Друг лъч светлина откроил кръвта, опръскала бялата й рокля. Единият полицай хванал ръцете й и ги вдигнал към светлината. По вените на китките имало дълбоки прорезни рани — съвсем пресни, обилно кървящи.
Алисия оказала съпротива към опитите да спасят живота й. Трима полицаи едва успели да я укротят. После я закарали в Кралската болница, на няколко минути с кола от дома й. По пътя Алисия припаднала. Изгубила много кръв, но оцеляла.
На другия ден тя лежала в частна стая в болницата. Полицията я разпитвала в присъствието на адвоката й, Алисия мълчала през цялото време. Устните й били бледи и безкръвни, потрепвали от време на време, но не отронвала нито дума и не издавала звук.