Понякога Гейбриъл може да бъде странен.
18 юли
Сутринта слязох по хълма до пазара в Камдън. Не съм ходила там от години; откакто с Гейбриъл отидохме заедно един следобед в търсене на изгубената му младост. Той ходел там като тийнейджър и с приятелите си не спели по цели нощи, танцували, пиели и разговаряли. Излизали на пазара рано сутринта, гледали как търговците подреждат сергиите си и се опитвали да купят малко трева от растафарианските8 дилъри, които се мотаели на моста до шлюза в Камдън. Дилърите вече не бяха там, когато отидохме с Гейбриъл — за негова изненада.
— Не мога да позная пазара в Камдън! — възкликна той. — Превърнал се е в дезинфекциран капан за туристи.
Докато се разхождах тук днес, се запитах дали проблемът не е че пазарът се е променил, а фактът, че Гейбриъл се е променил. Камдън все още е пълен с шестнайсетгодишни младежи, които се радват на слънчевата светлина, протегнали се от двете страни на канала — плетеница от тела, момчета с навити къси панталони и голи гърди, момичета по бикини или сутиени. Навсякъде кожа, изгаряща и зачервяваща се плът. Сексуалната енергия бе осезаема — копнежът им, нетърпеливата им жажда за живот. Внезапно изпитах желание за Гейбриъл — за тялото му и силните му бедра, долепени до моите. Когато правим секс, винаги чувствам ненаситна страст по него — за някакво пълно единение между нас, нещо, което е по-силно от мен, по-силно от нас, неописуемо и неизразимо с думи. Нещо свещено.
Изведнъж съзрях бездомник, който седи до мен на тротоара и ме гледа. Панталонът му е завързан с връв, а обувките са подлепени с тиксо. Има рани по кожата, а на лицето — грапав обрив. Почувствах едновременно тъга и погнуса. Той вонеше на спарена пот и урина. За секунда ми се стори, че ще ме заговори, но човекът само псуваше под нос — „мамка му на това“ и „мамка му на онова“. Потърсих в чантата дребни монети и му ги дадох.
След това тръгнах към къщи, обратно нагоре по хълма, стъпка по стъпка. Сега ми се видя много по-стръмен. Стори ми се, че вървя цяла вечност в непоносимата горещина. Не знам защо, но не спирам да мисля за бездомника. Освен съжаление, изпитвам и друго чувство — безименно, нещо като страх. Представих си го като бебе в ръцете на майка му. Някога дали й е хрумвало, че нейното бебе ще свърши лудо, мръсно и вонящо, свито на тротоара, мърморещо мръсотии?
Замислих се за моята майка. Беше ли луда? Затова ли го направи? Защо ми сложи предпазния колан на предната седалка на жълтия мини купър и подкара с бясна скорост към онази червена тухлена стена? Харесвах колата, веселия й жълт цвят като на канарче. Същото жълто като в кутията с моите бои. Сега мразя този цвят и всеки път, когато го използвам, мисля за смърт.
Защо го направи майка ми? Вероятно никога няма да разбера. По-рано мислех, че е самоубийство. Сега се смята, че е било опит за убийство, защото и аз бях в колата. Понякога си мисля, че аз съм била набелязаната жертва и че тя се е опитала да убие мен, не себе си. Но това е безумно, защо ще иска да ме убие?
Очите ми се напълниха със сълзи, докато се качвам нагоре по хълма. Не плача за майка ми или за себе си, нито за клетия бездомник. Плача за всички нас. Навсякъде има твърде много болка и ние извръщаме очи и се правим, че не я виждаме. Истината е, че се страхуваме, ужасяваме се един от друг. Аз се ужасявам от себе си — и от майка ми в мен. Наследила ли съм лудостта й? И аз ли ще…
Не! Престани! Спри!
Няма да пиша за това. Няма!
20 юли
Снощи с Гейбриъл излязохме на вечеря. Обикновено ходим навън в петък.
Вечер за среща, нарича я той с глупав американски акцент.
Гейбриъл винаги омаловажава чувствата си и се шегува с всичко, което сметне за „блудкаво сантиментално“. Харесва му да се приема за циничен и безчувствен. Истината обаче е, че той е много романтичен човек — по сърце, ако не на думи. Делата му говорят красноречиво. И ме карат да се чувствам абсолютно обичана.
— Къде искаш да отидем? — попита Гейбриъл.
— Познай от три пъти.
— „При Аугусто“?
— Позна от първия път.
„При Аугусто“ е местният италиански ресторант, малко по-нататък по улицата. Не е нищо особено, но е близо до дома ни и сме прекарали множество щастливи вечери там. Отидохме към осем, климатикът не работеше, затова седнахме до отворения прозорец в горещия, неподвижен и влажен въздух и пихме изстудено бяло вино. Накрая май се понапих и се смяхме много, ей така, за нищо. Целунахме се пред ресторанта и правихме секс, когато се прибрахме вкъщи. Слава Богу, Гейбриъл се примири с преносимия вентилатор, поне когато сме в леглото. Сложих го пред нас и двамата лежахме прегърнати на хладния полъх. Той погали косите ми, целуна ме и прошепна „Обичам те!“