Не казах нищо, не беше необходимо. Той знае какви чувства изпитвам към него.
Аз обаче развалих настроението, глупаво и непохватно, попитах го дали ще ми позира.
— Искам да те нарисувам.
— Пак ли? Вече го направи.
— Беше преди четири години. Искам да те нарисувам отново.
— Аха. — Гейбриъл не изглеждаше въодушевен. — Каква картина имаш предвид?
Поколебах се и после казах, че е за картината с Исус. Гейбриъл седна в леглото и се изсмя задавено.
— О, я стига, Алисия!
— Какво?
— Не знам, любов моя, не мисля.
— Защо?
— Ти как мислиш, защо? Да ме нарисуваш на разпятието? Какво ще кажат хората?
— Откога ти пука какво говорят хората?
— Не ми пука за повечето неща, но… Може да си помислят, че ме възприемаш така.
Засмях се.
— Не мисля, че си божи син, ако имаш предвид това. Става дума само за изображение — нещо, което се случи органично, докато рисувах, не съм го мислила съзнателно.
— Е, тогава може би ще трябва пак да помислиш.
— Защо? Това не е коментар за теб или за брака ни.
— А какво е?
— Откъде да знам?
Гейбриъл се засмя.
— Добре! Щом искаш, може да опитаме, по дяволите. Предполагам, че това ти е работата.
Думите му не бяха много окуражителни. Но аз знам, че Гейбриъл вярва в мен и в таланта ми. Нямаше да стана художничка никога, ако не беше той. Ако Гейбриъл не ме беше предизвиквал, насърчавал и тормозил, нямаше да издържа в онези първи безплодни години след колежа, когато декорирах стени с Жан-Феликс. Преди да срещна Гейбриъл, бях изгубила пътя, бях изгубила себе си. Не ми липсват онези наркомани купонджии, които минаваха за приятели, когато бях на двайсет. Виждах ги само нощем — те изчезваха на разсъмване, като вампири, които бягат от светлината. Когато се запознах с Гейбриъл, те се изпариха и аз дори не го забелязах. Вече нямах нужда от тях, не се нуждаех от никого, след като имах него.
Той ме спаси — като Исус. Може би затова е рисуването — Гейбриъл е целият ми свят. Така е от деня, в който се запознахме. Ще го обичам каквото и да направи или каквото и да се случи — колкото и да ме разстрои, колкото и да е небрежен и неорганизиран, безразсъден и себичен. Ще го приемам такъв, какъвто е.
Докато смъртта ни раздели.
21 юли
Днес Гейбриъл дойде и ми позира в ателието.
— Няма да го правя отново дни наред — заяви той. — Колко ще продължи?
— Трябва ми повече от един сеанс, за да нарисувам добре картината.
— Това да не би да е някаква тактика да прекарваме повече време заедно? Ако е така, какво ще кажеш да пропуснем встъплението и направо да си легнем?
Засмях се.
— Може би след това… Ако си добър и не мърдаш много.
Накарах го да застане пред вентилатора, който развя косите му.
— Как трябва да изглеждам? — попита Гейбриъл и зае превзета поза.
— Не така, бъди естествен.
— Не искаш ли да придобия изтерзано изражение?
— Не съм сигурна дали Исус е бил изтерзан, не го виждам така. Не прави гримаси! Само стой там и не мърдай.
— Ти си шефът.
Гейбриъл стоя двайсетина минути, а после развали позата и каза, че се е уморил.
— Тогава седни, но не говори. Работя върху лицето.
Той седна на стола и мълча, докато работех. Доставяше ми удоволствие да рисувам лицето му. Хубаво лице, волева брадичка, високи скули, изящен нос. Докато седеше там под насочената светлина на лампата, Гейбриъл напомняше древногръцка статуя, някакъв митичен герой.
Нещо обаче не бе наред, не знам какво. Може би се напрягам прекалено много. Не мога да изобразя правилно формата на очите му нито цвета им. Първото, което забелязах в Гейбриъл, беше искрата в очите му — като мъничък диамант във всеки ирис. Сега обаче не знам защо не мога да я уловя. Може би не съм достатъчно опитна, или у Гейбриъл има нещо друго, което не може да бъде изобразено с боята и четката. Очите оставаха мъртви, безжизнени. Усетих, че се ядосвам.
— Мамка му, не върви добре.
— Време за почивка?
— Да, време за почивка.
— Ще правим ли секс?
Това ме разсмя.
Гейбриъл скочи, сграбчи ме и ме целуна. Любихме се в ателието, на пода.
През цялото време поглеждах към безжизнените очи на Гейбриъл на картината. Те бяха втренчени в мен, изгаряха ме. Наложи се да се извърна.
Но пак усещах, че ме наблюдават.
2.
Тръгнах да търся Диомед, за да докладвам за срещата ми с Алисия. Той беше в кабинета си и преглеждаше купища нотни листа.