Индира също се засмя.
— Не, въпреки че кексът действа добре и на трудни членове на персонала, но ти не си нито едното от двете. Малко захар подобрява настроението. По-рано правех кекс за столовата, на Стефани вдигна голяма врява покрай всичките онези тъпотии за безопасност за здравето и внасяне на храна отвън, все едно внасям незаконно досие. Но аз тайно нося по малко, това е бунтът ми срещу диктатурата. Опитай го, Тео.
Това не беше въпрос, а заповед. Отхапах един залък. Кексът беше хубав, мек, с много орехи, сладък. Устата ми беше пълна, затова я закрих с ръка, докато говоря.
— Мисля, че кексът определено ще подобри настроението на пациентите ти.
Индира се засмя, изглеждаше доволна. Сега осъзнах защо я харесвам — тя излъчваше майчинско спокойствие. Напомни ми за моята терапевтка Рут, трудно мога да си я представя ядосана или разстроена.
Огледах стаята, докато Индира прави чай. Стаята на медицинските сестри винаги е центърът на психиатричното отделение, неговото сърце. Служителите непрекъснато влизат и излизат и това е централата, откъдето се управлява отделението всеки ден; мястото, където се взимат всички практически решения. Прякорът й беше „Аквариумът“, тъй като стените са от бронирано стъкло, за да може персоналът да държи под око пациентките в стаята за отдих… поне на теория. На практика пациентките се щураха неспокойно отвън, надничаха и ни наблюдаваха и така не те, а ние бяхме под постоянно наблюдение. Пространството беше малко, нямаше достатъчно столове и обикновено бяха заети от психиатрични сестри, които печатат записки. Затова човек заставаше в средата на стаята или непохватно се подпираше на някое бюро с чувството, че мястото е претъпкано, независимо колко хора има.
— Заповядай, миличък — Индира ми даде голяма чаша чай.
— Благодаря.
В стаята влезе Кристиан и ми кимна. Миришеше силно на ментовата дъвка, която постоянно дъвче. Спомням си, че той пуши много още от „Бродмур“. Това беше и едно от малкото общи неща между нас. След това Кристиан напусна, ожени се и му се роди дъщеря. Чудех се какъв ли баща е. Не ми се виждаше особено състрадателен. Кристиан ми се усмихна студено.
— Странно е, че те виждам отново, Тео.
— Светът е малък.
— От гледна точка на психичното здраве, да.
Кристиан го каза така, сякаш намеква, че има други, по-големи светове, в които може да бъде намерен. Помъчих се да си представя какви ли може да са те. Честно казано, представях си го само в спортна зала или в атака на игрището за ръгби.
Кристиан се втренчи в мен за няколко секунди. Бях забравил за навика му да млъква, често задълго, и да те кара да чакаш, докато мисли какво да отговори. Това ме дразни много и сега, толкова, колкото и в „Бродмур“.
— Присъединяваш се към екипа в доста неприятен момент, Тео. Над „Дъбравата“ е надвиснал дамоклевият меч.
— Толкова ли е лошо положението?
— Въпрос на време, фонда ще ни затвори рано или късно. Затова въпросът е какво правиш ти тук?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, плъховете напускат потъващия кораб, не се качват на борда.
Неприкритата му агресивност ме стресна, реших да не се хващам на въдицата му.
— Възможно е, но аз не съм плъх.
Преди Кристиан да успее да отговори, силно думкане ни накара да подскочим. Елиф удряше с юмруци по стъклото, притиснала лице до него. Носът й бе сплескан и чертите й изкривени. Приличаше на чудовище.
— Няма да взимам повече тези лайна! Мразя шибаните хапчета, човече…
Кристиан отвори малко прозорче и заговори през него.
— Моментът не е подходящ да обсъждаме това, Елиф.
— Казвам ти, няма да ги взимам повече, повръща ми се от тях, мамка му…
— Няма да водя този разговор сега, уреди си час да говориш с мен. Отстъпи назад, моля.
Елиф се намръщи и се замисли за миг, а после се обърна и тежко се отдалечи. Там, където носът й опираше стъклото, остана кръгче пара.
— Тежък характер.
Кристиан изсумтя:
— Трудна е.
Индира кимна:
— Горката Елиф.
— Защо е тук? — попитах аз.
— За двойно убийство — отговори ми Кристиан. — Убила майка си и сестра си. Задушила ги, докато спят.
Надзърнах през стъклото. Елиф се присъедини към другите пациентки, наведе се над тях, после едната бутна пари в ръката й и тя ги пъхна в джоба.
Забелязах Алисия на отсрещната страна в стаята. Седеше сама до прозореца и гледаше навън. Втренчих се в нея. Кристиан проследи погледа ми.
— Между другото — каза той, — говорих с професор Диомед за Алисия. Искам да видя как ще й се отрази по-ниска доза рисперидон. Намалих я на пет милиграма.
— Разбирам.
— Помислих си, че ще искаш да знаеш, тъй като чух, че си имал сеанс с нея.