— Да.
— Ще трябва да я наблюдаваме внимателно, за да видим как реагира на промяната. И между другото, следващия път, когато имаш проблем с това как лекувам моите пациенти, ела направо при мен, не се промъквай при Диомед зад гърба ми. — Кристиан ме изгледа гневно.
Усмихнах се.
— Не се промъквам, нямам проблем да говоря направо с теб, Кристиан.
Последва неловко мълчание. Кристиан кимна сякаш на себе си, все едно че взема някакво решение.
— Съзнаваш ли, че Алисия страда от гранично личностно разстройство? Тя не реагира на терапия. Губиш си времето.
— Откъде знаеш, че страда от гранично личностно разстройство, когато не говори?
— Не иска да говори.
— Мислиш, че симулира?
— Да, точно така мисля.
— И ако симулира, тогава как може да страда от гранично личностно разстройство?
Кристиан явно се ядоса. Преди да успее да ми отговори, се намеси Индира:
— С цялото ми уважение, не мисля, че общи термини като „гранично личностно разстройство“ помагат особено много. Те не ни казват абсолютно нищо полезно. — Тя погледна Кристиан. — С Кристиан често не сме на едно мнение по този въпрос.
— А ти какво мислиш за Алисия?
Индира се замисли за миг.
— Изпитвам майчински чувства към нея, Тео. Това е контратрансфер — аз пренасям върху Алисия чувствата си. Тя предизвиква такива чувства у мен. Усещам, че Алисия се нуждае от някой, който да се грижи за нея. — Индира ми се усмихна. — И сега тя има някого. Има теб, Тео.
Кристиан се изсмя дразнещо.
— Прости ми невежеството, но как Алисия може да има полза от терапия, щом не говори?
— Не е задължително да говори. Терапията не е само говорене — отвърна Индира. — В терапията става дума да се осигури безопасно пространство — самостоятелна околна среда. Знаеш, че по-голямата част от общуването е невербална.
Кристиан ме погледна и завъртя очи.
— Желая ти късмет, друже. Ще имаш нужда от него.
4.
— Здравей, Алисия.
Бяха изминали няколко дни, откакто намалиха дозата на медикамента й, но промяната вече беше видима. Движенията на Алисия бяха по-плавни, очите й гледаха по-ясно. Тя изглеждаше различна.
Алисия бе на прага на кабинета ми и се колебаеше. С нея бе и Юри. Беше се втренчила в мен, сякаш ме вижда ясно за пръв път, гледаше ме изпитателно и преценяващо. Зачудих се до какво заключение е стигнала. Очевидно реши, че е безопасно и влезе вътре, седна, без да я поканя.
Кимнах на Юри да тръгва. Той се позамисли, после затвори вратата след себе си.
Седнах срещу Алисия. Известно време и двамата мълчахме, чуваше се само неравномерният звук на дъждовни капки навън, които барабаняха по стъклото. Накрая аз заговорих:
— Как се чувстваш?
Алисия не отвърна, само ме гледаше втренчено. Очите й приличаха на лампи, не мигаше.
Отворих уста и пак я затворих, бях твърдо решен да устоя на подтика да запълня мълчанието с думи. Но като мълча и просто седя, се надявах да предам нещо от невербално естество — че няма проблем да седим заедно и да мълчим, че няма да я нараня и че тя може да ми има доверие. Ако искам да постигна някакъв успех и да убедя Алисия да говори, трябва да спечеля доверието й, а това отнема време. Нищо не става за един ден. Процесът ще е бавен — като движение на глетчер, — но ще напредва.
Докато седяхме и мълчахме, слепоочията ми започнаха да пулсират. Началото на мигрена, издайнически синдром. Замислих се за Рут, която казваше: „За да си добър терапевт, трябва да умееш да възприемаш чувствата на пациентите си, но не трябва да ги задържаш — те не са твои и не ти принадлежат.“ С други думи, пулсирането в главата ми не беше моя болка, а на Алисия. И тази внезапна вълна на тъга — това желание да се свия на кълбо и да умра — също не принадлежи на мен, а на нея. Всички тези чувства бяха нейни. Алисия ги е пренесла у мен и сега аз ги изпитвам вместо нея. Главата ми пулсира и стомахът ми играе. Стори ми се, че продължи с часове. Накрая петдесетте минути изтекоха и погледнах часовника.
— Трябва да приключваме.
Алисия наведе глава и се втренчи в скута си. Поколебах се, загубих контрол върху сдържаността си, понижих тон и заговорих сърдечно:
— Искам да ти помогна, Алисия, трябва да го повярваш. Истината е, че искам да ти помогна да разбереш ясно.
Тя вдигна глава и се втренчи в мен през мен.
Не можеш да ми помогнеш, крещяха очите й. Погледни се. Не можеш да помогнеш на себе си. Преструваш се, че знаеш много и че си мъдър, но ти трябва да седиш на моето място. Изрод. Мошеник. Лъжец. Лъжец…
Докато Алисия ме гледаше, осъзнах какво ме тревожи по време на целия сеанс. Трудно е да го опиша с думи, но психотерапевтът бързо се научава да разпознава психичните страдания от физическото поведение, говора и блясъка в очите — нещо обсебващо, страх, лудост. И точно това ме безпокоеше: въпреки годините на лечение, въпреки всичко, което тя бе направила и понесла, сините й очи оставаха ясни и непомрачени като летен ден.