Стефани направи гримаса.
— Не мисля, че в момента шегите са уместни, професоре. Наистина не мисля.
— Че кой се шегува? Аз съм абсолютно сериозен. Разкажи ни какво се случи, Тео.
Всички приковаха поглед в мен. Обърнах се към Диомед и внимателно подбрах думите си.
— Ами, Алисия ме нападна. Ето това се случи.
— Това е очевидно, но защо? Предполагам, че не си я провокирал?
— Не, поне не съзнателно.
— А несъзнателно?
— Ами, Алисия явно реагира на някакво ниво спрямо мен. Мисля, че това показва колко много иска да общува.
Кристиан се изсмя.
— Наричаш това общуване?
— Да, гневът е мощно средство за общуване. Другите пациентки — зомбита, които само седят безучастни и празноглави, — са се предали. Алисия не се е предала. Атаката й ни казва нещо, което тя не може да изрече — за болката, отчаянието и терзанията й. Алисия всъщност ми казваше да не се отказвам от нея. Още не.
Кристиан забели очи.
— Едно не толкова поетично тълкуване може да е, че тя не си е взела лекарствата и е обезумяла — и се обърна към Диомед. — Казах ти, че ще стане така, професоре. Предупредих те да не намаляваме дозата.
— Ти сериозно ли, Кристиан? — изненадан бях. — Мислех, че идеята е твоя.
Кристиан отхвърли думите ми, като отново забели очи. Разбирах, че той е психиатър традиционалист до мозъка на костите си, имам предвид психиатър, който е склонен да бъде предпазлив към психодинамичното мислене. Такива като него предпочитат по-биологичен, химичен и преди всичко практически подход — като чашата с хапчета, която дават на Алисия с всяко хранене. Недружелюбният, строг поглед на Кристиан ми казваше, че не мога да допринеса с нищо по случая.
Диомед обаче ме изгледа по-замислено.
— Случилото се не те е разубедило, нали, Тео?
— Напротив, окуражен съм.
Професорът кимна, изглеждаше доволен.
— Добре, съгласен съм, че такава остра реакция към теб си струва да бъде изследвана. Мисля, че трябва да продължиш.
Когато чу това, Стефани не можа да се сдържи.
— Това е абсолютно изключено!
Диомед продължи да говори, сякаш тя не е казала нищо, и да гледа към мен:
— Мислиш ли, че ще можеш да я накараш да говори?
Преди да успея да отговоря, някой зад мен се обади:
— Да, аз мисля, че може.
Беше Индира. Забравих, че тя е тук.
— И в известен смисъл Алисия е започнала да говори — добави Индира. — Тя общува чрез Тео, той е нейният адвокат…
Диомед кимна, изглеждаше замислен. Знаех какво си мисли — Алисия Беренсън е известна пациентка и мощен инструмент за пазарлъци е фонда. Ако аз искам да постигна видим напредък с нея, бихме имали много по-силен коз в спасяването на „Дъбравата“.
— Кога ще видим резултати? — попита професорът.
— Не мога да отговоря на този въпрос. Знаеш го добре. Не се знае колко време ще отнеме. Шест месеца, година. Вероятно и по-дълго — няколко години.
— Имаш шест седмици.
Стефани се изпъчи и скръсти ръце на гърдите си.
— Аз съм управителка на клиниката и не мога да позволя…
— А аз съм научният директор на клиника „Дъбравата“ — прекъсна я Диомед. — Решението е мое, не твое. Аз поемам пълната отговорност за нараняванията на нашия многострадален терапевт тук — той ми намигна, докато го казваше.
Стефани млъкна и изгледа гневно Диомед, после и мен, врътна се и излезе.
— О, боже — изохка професорът. — Изглежда, вече си имаш враг в лицето на Стефани. Колко жалко. — Той размени усмивка с Индира и след това ме погледна сериозно. — Шест седмици. Лод мое ръководство. Ясно ли е?
Разбира се, че бях съгласен. Нямам друг избор.
— Шест седмици.
— Добре.
Кристиан видимо беше раздразнен.
— Алисия няма да проговори нито до шест седмици, нито до шест години — заяви той. — Губиш си времето, Тео.
Зачудих се защо Кристиан е толкова сигурен, че ще се проваля.
Решението ми, че трябва да успея, стана още по-силно.
6.
Прибрах се вкъщи. Чувствах се изтощен. По навик щракнах лампата в коридора, въпреки че крушката е изгоряла. Все се канехме да я сменим, но все забравяхме.
Веднага разбрах, че Кати не е тук. Беше твърде тихо, а тя не умее да пази тишина. Не че е шумна, но светът й е пълен със звуци — говори по телефона, рецитира реплики, гледа филми, пее, тананика си, слуша групи, за които не бях чувал. Сега обаче апартаментът беше тих, като гробница. Извиках я. Пак по навик. Или от гузно съзнание, което искаше да се уверя, че съм сам, преди да прегреша?
— Кати!?
Няма отговор.
Проправих си пипнешком път до дневната и щракнах лампата. Стаята веднага се наби в очите ми, както правят новите мебели, докато не свикнеш с тях: нови столове, нови възглавници, нови цветове, червено и жълто, преди това бяха черно и бяло. На масата има ваза с розови лилии — любимите цветя на Кати. Силният мускусен аромат правеше въздуха тежък.