Протегнах ръка и кимнах към венчалния си пръстен.
— Този пръстен ти говори нещо, нали?
Очите на Алисия съвсем бавно се отместиха по посока на пръстена.
— Казва ти, че съм женен. Че имам съпруга. Женени сме близо девет години.
Тя не реагира, само продължи да гледа пръстена.
— Ти си била омъжена седем години, нали?
Алисия не отговори.
— Аз много обичам съпругата си. Ти обичаше ли съпруга си?
Очите й се стрелнаха към лицето ми. Двамата се втренчихме един в друг.
— Любовта включва всякакви чувства, нали? Добри и лоши. Аз обичам съпругата си — името й е Кати, — но понякога й се ядосвам. Понякога… я мразя.
Алисия продължи да ме гледа. Почувствах се като заек, заслепен от светлината на фаровете — вцепенен, без да е в състояние да отмести очи или да помръдне. Алармата за нападение беше на масата, близо до ръката ми. Положих усилия да не я поглеждам.
Знаех, че не трябва да продължавам да говоря и че трябва да млъкна, но не можех да се спра. Продължих импулсивно:
— И когато казвам, че я мразя, нямам предвид, че всичко в мен я мрази. Мрази я само една част от мен. Въпросът е да се придържаме към двете части едновременно. Една част от теб е обичала Гейбриъл… А друга част го е мразела.
Алисия поклати глава — не.
Мимолетно движение, но красноречиво. Най-после получих някаква реакция. Обзе ме вълнение. Трябваше да спра до тук, но не го направих.
— Част от теб го е мразела — повторих, този път по-твърдо.
Тя пак поклати глава. Очите й ме изгаряха. Алисия се ядосваше.
— Вярно е, Алисия. Иначе нямаше да го убиеш.
Алисия изведнъж скочи. Помислих си, че ще се нахвърли върху мен. Тялото ми се напрегна в очакване. Тя обаче се обърна, тръгна към вратата и заудря с юмруци по нея.
Чу се звук от превъртане на ключ и Юри отвори вратата. Изглежда му олекна, когато видя, че Алисия не ме души на пода. Тя мина покрай него и хукна по коридора.
— Полека, по-бавно, миличка — каза той, обърна се и ме погледна. — Наред ли е всичко? Какво се случи?
Не отговорих. Юри ме изгледа учудено и тръгна. Останах сам.
Кретен, помислих си. Пълен идиот. Какви ги върша? Тласнах я твърде далеч, твърде силно, твърде скоро. Това беше ужасно непрофесионално, да не казвам напълно глупаво. И разкриваше много повече за моето психично състояние, отколкото за нейното.
Но това го причинява Алисия. Мълчанието й е като огледало и отразява твоя образ обратно към теб.
И гледката често е неприятна.
8.
Не е необходимо да си психотерапевт, за да установиш, че Кати е оставила отворен лаптопа, защото поне на подсъзнателно ниво иска да разбера за изневярата й.
Е, сега разбрах. Сега знам.
Не съм говорил е нея от онзи ден вечерта. Престорих се, че ми се спи, когато тя се върна, и сутринта излязох, преди тя да се събуди. Отбягвах я. Отбягвах и себе си. Бях в шок. Знаех, че трябва да се взема в ръце, или рискувам да изгубя контрол. Стегни се, измърморих си под носа, докато свивах джойнт. Изпуших го и после, подходящо надрусан, си налях чаша вино в кухнята.
Чашата се изплъзна от пръстите ми, опитах се да я хвана, докато пада, но успях само да забия ръка в стъкло, понеже чашата се строши на масата и си отрязах парче месо от пръста.
Изведнъж навсякъде се появи кръв: кръв, стичаща се по ръката ми; кръв върху счупените стъкла; кръв, смесваща се с бялото вино по масата. Откъснах домакинска хартия и си увих стегнато пръста, за да спра кръвотечението. Вдигнах ръка над главата и се вгледах в кръвта, която се стичаше по ръката ми в мънички, разклоняващи се струйки, сякаш повтаряха схемата на вените под кожата.
Замислих се за Кати.
Обръщах се към нея в моменти на криза — когато се нуждая от съчувствие или насърчение, или да ме целуне, за да ми мине. Исках тя да се грижи за мен. Хрумна ми да й се обадя, но още докато го мислех, си представих врата, която бързо се затваря, затръшва се и се заключва извън моя обсег. Кати я нямаше. Бях я изгубил. Искаше ми се да плача, но не можех. Бях блокиран отвътре, затрупан с кал и лайна.
Мамка му — повтарях си. — Мамка му.
Чух тиктакането на часовника. Сега звучеше някак по-силно. Опитах да се съсредоточа върху него и да закотвя вихрушката от мисли: тик-так, тик-так, — но хорът от гласове в главата ми ставаше все по-силен и не искаше да млъкне. Разбира се, мислех си, Кати все някога щеше да ми изневери, това бе неизбежно, защото аз никога не съм бил достатъчно добър за нея. Бях безполезен, грозен, негоден за нищо, нищожество, кръгла нула и накрая щях да й омръзна. Не я заслужавах, не заслужавам нищо. Мислите продължаваха да ме връхлитат, една от друга по-ужасяващи.