Колко малко познавам Кати. Имейлите показват, че съм живял с непозната. И сега прозирам истината. Кати не ме е спасила. Тя не беше в състояние да спаси никой. Кати не е героиня, достойна за възхищение, а само една уплашена, объркана млада жена, лъжкиня и измамница. Цялата митология за нас, която си бях изградил, плановете ни за бъдещето; един живот, който изглеждаше толкова сигурен и непоклатим, рухна за няколко секунди — като къща от картон при повея на вятър.
Мислено се върнах в онази студена стая в колежа преди много години, когато разкъсвах опаковки парацетамол с непохватните си вцепенени пръсти. Сега ме обзе същото вцепенение, същото желание да се свия на кълбо и да умра. Замислих се за майка си. Можех ли да й се обадя? Да се обърна към нея в момент на отчаяние и нужда? Представих си я как вдига телефона с разтреперан глас. Точно колко разтреперан, зависи от настроението на баща ми и дали е пила. Мама можеше да ме изслуша съчувствено, но мислите й щяха да са другаде, а едното й око — насочено към татко и неговата раздразнителност. Как може да ми помогне? Как може един давещ се плъх да спаси друг?
Трябва да изляза. Не мога да дишам тук, в този апартамент с тези вонящи лилии. Нуждая се от въздух. Искам да дишам.
Излязох навън. Пъхнах ръце в джобовете и наведох глава. Обикалях по улиците. Вървях бавно, без да отивам никъде. Непрекъснато си припомнях взаимоотношенията с Кати, кадър по кадър, изследвах ги, преглеждах ги, търсех издайнически знаци. Спомних си караници, останали без отговор, необяснени отсъствия и чести закъснения. Спомних си обаче и дребни прояви на доброта — мили, изпълнени с нежност бележки, които Кати ми оставяше на неочаквани места, моменти на ласкавост и очевидно искрена обич. Как е възможно това? През цялото време ли се е преструвала? Обичала ли ме е някога?
Спомних си искрата на съмнение, която проблесна в мен, когато се запознах с приятелите й. Всички бяха актьори: кресливи, нарцистични, наперени и непрестанно говореха за себе си и за хора, които не познавам. И изведнъж се върнах в училище, когато стоях сам край игрището и гледах как другите деца играят. Бях си внушил, че Кати изобщо не е като тях, но явно и тя е такава. Ако ги бях срещнал в онази първа вечер в бара, когато се запознах с нея, щяха ли да ме отблъснат от Кати? Съмнявам се. Нищо не можеше да попречи на връзката ни. От момента, в който видях Кати, съдбата ми бе предначертана.
Какво мога да направя?
Да се разправям с нея, разбира се, да й кажа какво видях. Тя щеше да реагира, като отрече всичко. И после, когато разбере, че е безнадеждно, ще признае истината и ще бъде покрусена, разкъсвана от разкаяние. Щеше да ме моли да й простя, нали?
Ами ако не стане така? Ако Кати ме презре? Ако ми се изсмее, завърти се на пета и си тръгне? Какво да правя тогава?
Беше очевидно, че от двамата аз ще изгубя най-много. Кати ще оцелее. Тя обичаше да казва, че е твърда като скала. Ще се съвземе, ще се отърси от прахоляка и ще забрави за мен. Аз обаче няма да я забравя. Как бих могъл? Без Кати аз щях да се върна към безсмисленото самотно съществуване, което изтърпях преди това. Никога няма да срещна друга като нея и да имам същата връзка или дълбочина на чувствата към друго човешко същество. Кати беше любовта на моя живот — тя беше моят живот — и аз не съм готов да се откажа от нея. Още не. Въпреки че ми изневери, аз все още я обичам.
Може би, в края на краищата, аз съм луд.
Някаква самотна птица изкряска над главата ми и ме стресна. Спрях и се огледах. Отишъл съм много по-надалеч, отколкото си мислех. Стъписах се, когато видях къде ме отведоха краката. Бях на две преки от дома на Рут.
Несъзнателно бях дошъл до някогашната ми терапевтка в трудни моменти, както бях правил много пъти преди. Това е доказателство колко разстроен бях, защото си помислих да позвъня на вратата й и да я помоля за помощ.
И защо не, хрумна ми изведнъж. Да, поведението ми е непрофесионално и абсолютно неуместно, но съм отчаян и се нуждая от помощ. Преди да се усетя, стоях пред зелената врата на Рут и гледах как ръката ми посяга към звънеца и го натиска.
Тя се появи след няколко минути. Лампата в коридора светна и после Рут отвори вратата, без да сваля веригата, надникна през пролуката. Изглеждаше по-стара. Сигурно вече е на осемдесет и няколко години. Видя ми се по-дребна и по-крехка, отколкото я помня, и леко прегърбена. Носеше сива вълнена жилетка върху бледорозова нощница.