— Добър вечер — нервно каза Рут. — Кой е там?
— Здравей, Рут — казах и пристъпих на светлината. Тя ме позна и ме изгледа с изненада.
— Тео? За Бога, какво…
Очите й се плъзнаха от лицето ми към несръчно направената импровизирана превръзка на пръста, през която се процеждаше кръв.
— Добре ли си?
— Не съвсем. Може ли да вляза? Аз… трябва да говоря с теб.
Нямаше колебание от нейна страна, само загрижен поглед.
— Разбира се, влез. — Тя махна веригата и отвори широко вратата.
Влязох вътре.
9.
— Искаш ли чаша чай? — попита Рут, след като ме покани в дневната.
Стаята си беше същата като преди — килимът, тежките завеси, сребърният часовник, който тиктака на полицата над камината, креслото, избелелият син диван. Веднага се почувствах окуражен.
— Честно казано, нещо по-силно ще ми се отрази добре.
Рут ме стрелна с бърз проницателен поглед, но не коментира. Нито пък отказа, както очаквах.
Наля ми чашка шери и седнах на дивана. По навик седнах там, където винаги седях на терапевтичните сеанси, в далечния ляв ъгъл, и сложих ръка на облегалката. Платът под пръстите ми беше протрит от нервното търкане на много пациенти, включително и от мен.
Отпих глътка шери. Беше топло, сладко и малко гадно, но го изпих, съзнавайки, че Рут ме наблюдава през цялото време. Погледът й беше осезателен, но не тежък или причиняващ неудобство. За двайсет години Рут нито веднъж не ме е накарала да се чувствам неудобно.
Проговорих отново едва когато изпих шерито.
— Странно е да седя тук с чаша алкохол в ръката. Знам, че нямаш навик да предлагаш питие на пациентите си.
— Ти вече не си ми пациент, а само приятел. И като те гледам — внимателно добави тя, — в момента се нуждаеш от приятел.
— Толкова зле ли изглеждам?
— Боя се, че да. И сигурно е нещо сериозно, иначе нямаше да дойдеш непоканен. Не и в десет часа вечерта.
— Права си. Чувствах, че… нямам избор.
— Какво има, Тео? Какво се е случило?
— Не знам как да ти го кажа. И откъде да започна.
— Може би отначало?
Кимнах. Поех си дъх и започнах. Разказах й всичко, което се беше случило — че пак съм започнал да пуша марихуана, тайно, и как това е довело до откриването на имейлите на Кати и интимната й връзка. Говорех бързо и исках да излея душата си и да ми олекне. Имах чувството, че съм на изповед.
Рут слушаше, без да ме прекъсва, докато не приключих. Трудно ми беше да разгадая изражението й. Накрая тя каза:
— Много съжалявам за случилото се, Тео. Знам колко много означава Кати за теб. Колко много я обичаш.
— Да. Обичам… — Млъкнах.
Не бях в състояние да изрека името й. Гласът ми трепереше. Рут долови емоциите ми и бутна към мен кутия с хартиени кърпи. По-рано се ядосвах, когато го прави на сеансите ни. Обвинявах я, че се опитва да ме разплаче — Рут обикновено успяваше да ме разплаче. Но не и тази вечер. Сега сълзите ми бяха замръзнали.
Ходих при Рут дълго, преди срещата с Кати, и продължих терапията в първите три години на връзката ни. Помня съвета, който ми даде Рут, когато с Кати станахме гаджета. „Изборът на любим човек много прилича на избирането на терапевт — каза Рут. — Трябва да се запитаме дали това ще бъде човекът, който ще бъде честен с мен, ще изслушва критики, ще признава грешки и няма да ми обещае невъзможното.“ Навремето казах всичко това на Кати и тя ми предложи да сключим договор. Заклехме се никога да не се лъжем. Да не се преструваме. Винаги да си казваме истината.
— Какво се случи? — попитах Рут. — Какво се обърка?
Рут се поколеба, преди да отговори. Онова, което каза, ме изненада.
— Подозирам, че знаеш отговора. Само трябва да го признаеш и пред себе си.
— Не знам — отвърнах и поклатих глава. — Не знам.
Млъкнах възмутено, но пак си представих как Кати пише всичките онези имейли и колко са страстни и емоционални, сякаш се дрогира от самия акт на писането им, от тайното, непозволено естество на връзката си с онзи мъж. Доставяше й удоволствие да лъже и да се промъква крадешком. Това беше като актьорска игра, но извън сцената.
— Мисля, че й е скучно — казах накрая.
— Какво те кара да мислиш така?
— Тя се нуждае от вълнение, от драматизъм. Винаги е била такава. Известно време се оплакваше, че вече не се забавляваме, че постоянно съм напрегнат и че работя твърде усилено. Наскоро се скарахме за това. Кати все употребява думата „фойерверки“.
— Фойерверки?
— В смисъл, че между нас вече няма фойерверки.
— Аха, разбирам. — Рут кимна. — Говорили сме за това, нали?
— За фойерверките ли?