Помислих си, че това е малко несправедливо, като се има предвид, че вината на Алисия все още не е доказана. Но всъщност заключението бе предрешено. Жълтите вестници я определиха като злодеи от самото начало: фатална жена, черна вдовица. Чудовище.
Фактите бяха ясни: Алисия е намерена сама е трупа на Гейбриъл и върху пушката бяха само нейни отпечатъци. Няма съмнение, че тя е убила Гейбриъл. Защо го е убила, остава загадка. Убийството бе широко коментирано в медиите и в пресата, по радиото. В повечето дискусионни предавания се чуха различни теории. Експерти трябваше да обясняват, да осъждат или да оправдават действията на Алисия. Чу се предположението, че сигурно е била жертва на домашно насилие, тласната твърде далеч, и накрая избухнала. Друга хипотеза бе фатална секс игра — съпругът е бил завързан, нали? Някои предположиха, че старомодната ревност е довела Алисия до убийство… Но на процеса братът на Гейбриъл го описа като верен и предан съпруг, силно влюбен в съпругата си. Да не би заради пари? Алисия обаче нямаше да спечели много от смъртта на съпруга си. Тя бе, която има пари, наследени от баща й. Спекулациите за мотивите, както и последвалото мълчание на Алисия, продължиха безкрайно. Нямаше отговори, само още въпроси.
Защо тя отказва да говори? Какво означава мълчанието й? Крие ли нещо? Прикрива ли някого? И ако е така, кого? И защо?
Спомням си как си помислих още тогава, че докато всички говорят, пишат и спорят за Алисия, в сърцето на това трескаво и шумно оживление владее празнота. Мълчание.
По време на процеса съдията не прие добре упорития отказ на Алисия да говори. Почитаемият съдия Алвърстоун подчерта, че невинните хора обикновено заявяват непоквареността си шумно. И често. Алисия не само че мълчеше, но и не показваше видими признаци на разкаяние. Тя не се разплака нито веднъж по време на процеса — факт, който се коментира широко в пресата. Лицето й остана равнодушно и студено. Като замръзнало.
Защитата нямаше друг избор, освен да пледира невменяемост. Твърдеше, че Алисия има дълга история на проблеми с психичното здраве, датиращи още от детството. Съдията отхвърли повечето аргументи като непотвърдени, но накрая си позволи да бъде повлиян от Лазар Диомед, професор по съдебна психиатрия в „Империъл Колидж“ и директор на „Дъбравата“, охраняема съдебнопсихиатрична клиника за душевноболни престъпници в северен Лондон. Професор Диомед приведе довода, че отказът на Алисия да говори, сам по себе си, е доказателство за силно психическо разстройство и че присъдата й трябва да бъде съобразена с този факт.
Това бе заобиколен начин да каже нещо, което психиатрите не обичат да изричат директно: Диомед всъщност твърдеше, че Алисия е луда.
Това бе единственото логично обяснение.
Защо иначе ще завържеш за стол човека, когото обичаш, и ще го застреляш в лицето от упор? После няма да се разкайваш, няма да обясняваш и няма дори да говориш? Тя сигурно е луда.
Няма как да не е.
Накрая почитаемият съдия Алвърстоун прие пледоарията за невменяемост и посъветва съдебните заседатели да последват примера му. Впоследствие Алисия бе приета в „Дъбравата“ — под надзора на същия професор Диомед, чиито експертни свидетелски показания повлияха толкова много на съдията.
Но ако Алисия не е луда — тоест, ако мълчанието й е само преструвка, представление за пред съдебните заседатели, значи е успяла. Значи, че си е спестила дълга присъда в затвора и ако се възстанови напълно, може да бъде освободена след няколко години. Сигурно вече трябваше да започне да се преструва, че се възстановява? Да изрича по някоя дума от време на време, после още няколко, и бавно да изрази някакво разкаяние? Но не. Седмиците се превърнаха в месеци, след това минаха години. Алисия все още не проговаряше.
Имаше само мълчание.
И така, без по-нататъшни разкрития, разочарованите медии лека-полека загубиха интерес към Алисия Беренсън. Тя се присъедини към редиците на други убийци, станали известни за кратко време — лица, които помним, но чиито имена забравяме.
Не всички, трябва да отбележа. Някои хора — включително аз — продължиха да се интересуват от мита Алисия Беренсън и упоритото й мълчание. Като психотерапевт, за мен бе очевидно, че е преживяла тежка травма около смъртта на Гейбриъл и мълчанието й е проява на тази травма. Без да може да се примири с онова, което е направила, Алисия бе зациклила и спряла — като повреден автомобил. Исках да й помогна да направи рестарт — да разкаже историята си, да се излекува и да бъде добре. Исках да я поправя, да я ремонтирам, така да се каже.