Не желая да прозвучи като хвалба, но се чувствах уникално квалифициран да помогна на Алисия Беренсън. Аз съм съдебен психотерапевт и съм свикнал да работя с някои от най-увредените и уязвими членове на обществото. И нещо в историята на Алисия намери личен отзвук у мен — изпитвах емпатия към нея от самото начало. За съжаление в онези дни все още работех в психиатричната болница „Бродмур“, в Бъркшър, и лечението на Алисия щеше да остане само фантазия, ако не се бе намесила съдбата.
Близо шест години след приемането на Алисия в клиника „Дъбравата“ там се освободи място за съдебен психотерапевт'. Веднага щом видях обявата, разбрах, че нямам избор. Последвах инстинкта си и кандидатствах за работата.
3.
Името ми е Тео Фейбър. На четирийсет и две години съм. Станах психотерапевт, защото бях увреден. Това е истината, въпреки че не я казах на интервюто за работа, когато ми зададоха въпроса:
— Какво мислите, че ви привлече към психотерапията? — попита ме Индира Шарма, поглеждайки към мен над рамките на очилата, напомнящи на бухалски очи.
Индира беше психотерапевт консултант в „Дъбравата“. Наближаваше шейсетте и имаше привлекателно овално лице и дълга, гарвановочерна коса, прошарена със сиво. Шарма леко ми се усмихна, сякаш да ме увери, че въпросът е лесен, воле за загрявка, предхождащо по-сложни бъдещи пасове.
Поколебах се. Усещах, че и другите членове на комисията ме гледат. Постарах се да поддържам зрителен контакт, когато изрекох репетирания отговор, история, предизвикваща съчувствие, че като тийнейджър съм работил на половин ден в старчески дом и това е вдъхнало у мен интерес към психиатрията, който на свой ред е довел до специализация по психотерапия, и така нататък.
— Предполагам, че исках да помагам на хората — завърших и повдигнах рамене. — Това е всичко.
Пълни глупости.
Наистина исках да помагам на хората, разбира се, но това беше второстепенна цел, особено по времето, когато започнах да следвам. Истинският ми мотив бе чисто егоцентричен. Всъщност се стремях да помогна на себе си. Мисля, че същото е вярно и за повечето хора, които се занимават с психичното здраве. Тази професия ни привлича, защото сме увредени, учим психология, за да излекуваме себе си. Дали сме готови да го признаем, или не, е друг въпрос.
Като човешки същества, най-ранните ни години остават на територията преди спомените. Харесва ни да мислим, че сме се появили от праисторическата мъгла с напълно формирани характери, както Афродита се е издигнала от морската пяна съвършена. Но благодарение на разрастващите се проучвания на развитието на мозъка, знаем, че случаят не е такъв. Ние сме родени с полуформиран мозък — по-скоро кална буца глина, а не олимпийски богове. Както се изразява британският психоаналитик Доналд Уиникът: „Няма такова нещо като бебе“. Развитието на личността ни не се случва в изолация, а е във връзка с друго — ние сме формирани и завършени от невидими, незапомнени сили, а именно — нашите родители.
Това е плашещо по очевидни причини — кой знае какви унижения сме понесли и какви мъчения и обиди на територията преди спомените? Характерът ни е бил формиран без дори да знаем.
Така или иначе, аз израснах, чувствайки се нервен, уплашен и тревожен. Тази тревожност, изглежда, предхождаше съществуването ми и съществуваше независимо от мен. Предполагам обаче, че е произлязла от взаимоотношенията с баща ми, около когото никога не се чувствах в безопасност.
Непредсказуемите и произволни изблици на гняв у баща ми превръщаха всяка ситуация, колкото и безобидна, в потенциално минно поле. Невинна забележка или несъгласие отключваха гнева му и задействаха серия избухвания, от които няма спасение. Къщата се тресеше от крясъците му, които ме прогонваха в стаята ми на горния етаж. Пъхах се под леглото и се свивах до стената, дишах прашния въздух и се молех тухлите да ме погълнат и да изчезна. Но ръката му ме сграбчваше и ме измъкваше, за да посрещна участта си. Баща ми сваляше колана си и той изсвистяваше във въздуха, преди да ме удари. Всеки удар ме поваляше и изгаряше плътта ми. Боят свършваше така внезапно, както беше започнал. Свличах се на пода като смачкана купчина, парцалена кукла, захвърлена от гневен прощъпалник.
Така и никога не разбрах какво съм направил, за да предизвикам гнева му и дали изобщо съм го заслужил. Питах майка си защо татко винаги ми е ядосан, а тя отчаяно вдигаше рамене: „Откъде да знам? Баща ти е абсолютно луд.“
И когато казваше, че е луд, не се шегуваше. Ако днес го прегледа психиатър, подозирам, че диагнозата на баща ми щеше да бъде личностно разстройство, заболяване, което си остана нелекувано през целия му живот. В резултат детството и пубертетът ми бяха доминирани от истерия и физическо насилие; заплахи, сълзи и счупено стъкло.