Разбира се, имаше и моменти на щастие, обикновено когато той не беше у дома. Помня, че една зима отиде в Америка, командировка за един месец. В продължение на цели трийсет дни майка ми и аз имахме пълна свобода в къщата и градината, вън от бдителния му поглед. През онзи декември в Лондон наваля много сняг и градината ни сякаш бе покрита с пухкаво бяло одеяло. С мама направихме снежен човек, несъзнателно или не, но приличаше на нашия отсъстващ господар. Кръстих го „Татко“. С големия си корем, с два черни камъка вместо очи и две наклонени вейки вместо строги вежди, приликата беше невероятна. Допълнихме илюзията, като му сложихме ръкавиците, шапката и чадъра на баща ми. После го обстрелвахме яростно със снежни топки и се кикотехме като палави непослушни деца.
В онази нощ се изви снежна буря. Майка ми си легна, аз се престорих, че спя, после се измъкнах в градината и застанах под сипещия се сняг. С протегнати ръце ловях снежинки и гледах как изчезват върху пръстите ми. Чувствах се радостен и в същото време неудовлетворен, говорех за някаква истина, която не можех да изразя, речникът ми беше твърде беден и думите ми представляваха твърде рехава мрежа, за да я уловя.
Подозирам, че улавянето на стопяващи се снежинки е нещо като улавяне на щастие, акт на притежание, който мигновено се превръща в нищо. Това ми напомни, че извън нашата къща има друг свят — необятен и невъобразимо красив, който засега остава недостижим за мен.
Този спомен се завръща многократно през годините. Сякаш мистерията, която го обвива, прави спомена за онзи кратък къс свобода още по-ярък — мъничка светлинка, заобиколена от мрак.
Осъзнах, че единствената ми надежда за оцеляване е да избягам — физически и психически. Трябваше да замина. Далеч. Само така щях да съм в безопасност. И най-после, на осемнайсет години, получих оценките, от които се нуждаех, за да си осигуря място в университет в Лондон. Напуснах нашата къща-затвор в Съри и помислих, че съм свободен.
Беше грешка.
Тогава още не го знаех, но бях възприел качествата и порядките на баща ми, несъзнателно бях усвоил психиката му. Бях го заровил дълбоко в подсъзнанието си.
Колкото и далеч да избягам, аз го нося в себе си, където и да отида. Преследваше ме адски, безмилостен хор на фурии, всички с неговия глас, който крещи, че съм безполезен, негоден за нищо, позор, провал.
По време на първия ми семестър в университета, в онази първа студена зима, гласовете станаха толкова злостни, толкова парализиращи, че всъщност ме контролираха. Вцепенен от страх, не бях в състояние да изляза навън, да общувам с хора или да се сприятеля с някой. Може би никога вече няма да изляза от дома си.
Състоянието ми беше безнадеждно. Бях победен, разгромен, уловен в капан, притиснат в ъгъла. Без изход.
Предостави ми се само едно решение.
Ходех от аптека на аптека и купувах парацетамол. Взимах само по няколко кутийки, за да не предизвикам подозрения, но се оказа, че не е необходимо да се тревожа. Никой не ми обърна внимание. Явно бях невидим, както се и чувствах.
В стаята ми беше студено и със сковани и непохватни пръсти разкъсвах опаковките. Струваше ми огромно усилие да глътна всички таблетки, но ги натъпках насила в устата си и ги преглътнах. Едно горчиво хапче, после още едно. И после допълзях до неудобното си тясно легло. Легнах, затворих очи и зачаках смъртта.
Но смъртта не идваше.
Остра, разкъсваща болка прониза корема ми, превих се и повърнах. Целият се изцапах с жлъчен сок и полусмлени хапчета. Стори ми се, че цяла вечност лежа в мрака и огън изгаря стомаха ми. После бавно осъзнах нещо.
Не искам да умра. Още не. Не и когато още не съм живял.
И това ми вдъхна надежда, мрачна и неясна, но бе надежда… Или поне трябваше да призная, че не мога да го направя сам — нуждаех се от помощ.
И я открих. Под формата на Рут, психотерапевт, към която ме насочи университетската консултантска служба. Белокоса и възпълна, тя се държеше като загрижена баба. Усмихваше се със съчувствие, в което исках да вярвам. Отначало не говореше много. Само слушаше. Разказах й за детството си, за дома ми и за родителите. И докато говорех, установих, че макар да споделям тревожни и тъжни подробности, не чувствам нищо. Бях се откъснал от чувствата си. Като ръка, отрязана в китката. Разказвах за болезнени спомени и импулси за самоубийство, но не ги чувствах.
От време на време поглеждах Рут. За моя изненада очите й се пълнеха със сълзи, докато ме слушаше. Може би е трудно за разбиране, но сълзите не бяха нейни, бяха мои.