Тогава не го проумявах, но така въздейства терапията.
Пациентът предава4 неприемливите си чувства на терапевта и той задържа всичко, което пациентът се страхува да чувства. И го чувства вместо него. И после съвсем бавно му връща обратно чувствата.
Така направи с мен и Рут.
Продължихме сеансите няколко години. Рут бе единствената постоянна величина в живота ми. Чрез нея възприех нов вид взаимоотношения с друго човешко същество, основани на взаимно уважение, честност и доброта, не на упреци, обвинения, гняв и насилие.
Лека-полека започнах да се чувствам различен — не толкова безсъдържателен, по-способен да изпитвам чувства и по-малко страхлив. Омразният адски хор в главата ми не ме напусна докрай, но сега, когато гласът на Рут му възразяваше и противоречеше, не му обръщах особено внимание. В резултат гласовете в главата ми утихнаха и временно заглъхнаха. Усещах се спокоен, дори щастлив понякога.
Очевидно бе, че психотерапията буквално спаси живота ми. И нещо по-важно, промени качеството му. Лечението с говорене стана най-важното и основно за човека, в който се превърнах. И ме определяше в много дълбок смисъл. Разбрах, че това е призванието ми.
След университета учих за психотерапевт в клиниката „Тависток“5 в Лондон. По време на обучението продължих да ходя при Рут, все така ме подкрепяше и насърчаваше, въпреки че ме предупреди да бъда реалист за пътя, който поемам. „Това не е разходка в парка“, така се изрази. И бе права. Да работя с пациенти, да си изцапам ръцете — това се оказа далеч не толкова удобно…
Помня първото ми посещение в затворническата психиатрия. Няколко минути след пристигането ми един пациент си събу панталона, клекна и се изходи по голяма нужда пред мен. Воняща купчина лайна. Последваха и други случаи, не толкова гнусни, но не по-малко драматични — кървави неуспешни самоубийства, опити за самонараняване, несдържана истерия и скръб. Чувствата ми дойдоха в повече, но всеки път съумявах да черпя сили от някакъв неизползван досега потенциал на издръжливост. И постепенно стана по-лесно.
Странно е колко бързо се приспособява човек към необикновения нов свят на психиатричната клиника. Чувстваш се все по-удобно с лудостта — и не само с лудостта на другите, но и със своята.
Мисля, че всички сме луди, само че по различен начин.
Ето защо — и как — чувствах връзка с Алисия Беренсън. Бях късметлия. Благодарение на успешната терапевтична намеса в млада възраст, съумях да се измъкна от бездната на психичния мрак. В съзнанието ми обаче другият вариант завинаги си остана вероятен: можеше да полудея и да завърша дните си, заключен в институция, също като Алисия. Но по божия милост…
Разбира се, не казах нищо от това на Индира Шарма, когато ме попита защо съм станал психотерапевт. В края на краищата това беше събеседване за работа и ако не друго, поне знаех как да играя играта.
— Мисля, че в крайна сметка практиката те прави терапевт, независимо от първоначалните ти намерения.
Индира кимна разбиращо.
— Да, правилно. Истина е.
Събеседването мина добре. Индира каза, че опитът ми в „Бродмур“ ме е направил проницателен и че мога да се справям с екстремни психически разстройства. Веднага ми предложиха работата и аз приех.
След месец пътувах към „Дъбравата“.
4.
Пристигнах в „Дъбравата“, подгонен от леденостудения януарски вятър. Голите дървета приличаха на скелети край пътя. Небето беше бяло и натежало от сняг, който още не е паднал.
Застанах на входа и бръкнах в джоба за цигари. Не съм пушил повече от една седмица, обещах си, че този път ще е сериозно и ще ги откажа завинаги, но ето че вече се поддавах на изкушението. Запалих една, раздразнен от себе си. Психотерапевтите гледат на пушенето като на неразгадана пристрастеност, с която всеки що-годе сносен терапевт би трябвало да може да се пребори. Не исках да вляза и да воня на цигари, затова лапнах два ментови бонбона и ги сдъвках, докато пуша. Подскачах от крак на крак. Треперех. Но ако трябва да съм честен, повече от нерви, отколкото от студ. Изпитвах съмнения. Консултантът ми в „Бродмур“ не се шегуваше, когато недвусмислено заяви, че бъркам. Намекна, че със заминаването си прекъсвам една обещаваща кариера и се изказа презрително за „Дъбравата“, и по-точно за професор Диомед:
— Нестандартен човек. Работи много с взаимоотношенията в група. Известно време е работил с основателя на груповата анализа Зигмунд Фолкес. През осемдесетте години ръководеше някакво Общество за алтернативна терапия в Хартфордшър. Тези модели на терапия не са икономически рентабилни, особено в днешно време… — Консултантът се поколеба за миг и продължи по-тихо. — Не се опитвам да те уплаша, Тео, но има слухове, че може да закрият „Дъбравата“. След шест месеца може да се окажеш без работа… Сигурен ли си, че не искаш да размислиш?