Поколебах се, но само от учтивост.
— Сигурен съм.
Консултантът поклати глава.
— На мен ми се струва самоубийствено за кариерата. Но щом си решил…
Не му казах за Алисия Беренсън и желанието ми да я лекувам. Можех да го обясня така, че да разбере — работата с нея би могла да бъде описана в книга или публикация. Знаех обаче, че няма смисъл. Той пак щеше да ми каже, че правя грешка. Вероятно е прав. Скоро ще разбера.
Угасих цигарата, успокоих се и влязох вътре.
„Дъбравата“ се помещава в най-старата част на болница „Еджуеър“. Първоначалната викторианска сграда с червени тухли отдавна бе заградена и умалена от по-голяма и общо взето по-грозна постройка с допълнения и разширения. „Дъбравата“ се намираше в сърцето на този комплекс. Единственият признак за опасни обитатели бе редица от охранителни камери, кацнали на оградите като зорки хищни птици. Бяха положени всички усилия приемната да изглежда приветлива — големи сини кушетки, грубовати детински рисунки на пациенти, залепени с тиксо на стените. Приличаше по-скоро на детска градина, отколкото на затворническа психиатрична клиника.
До мен изникна внезапно висок мъж, ухили ми се и протегна ръка. Представи се като Юри, главния медицински помощник.
— Добре дошъл в „Дъбравата“. Боя се, че няма официална делегация по посрещането ти, само аз съм.
Юри бе с атлетично телосложение, наближаваше четирийсетте, с черна коса и татуировка, която пропълзяваше нагоре по врата му, над яката на ризата. Миришеше на тютюн и твърде изобилен сладникав одеколон. Въпреки акцента, английският му бе безупречен.
— Дойдох от Латвия преди седем години — обясни той. — Не знаех нито дума английски, но след една година го овладях свободно.
— Изумително — отбелязах.
— Не съвсем, английският е лесен. Трябва да опиташ да научиш латвийски.
Юри се засмя и посегна към подрънкващата връзка ключове на колана си. Извади няколко и ми ги даде.
— Тези ще ти трябват за индивидуалните стаи, а това са кодовете за отделенията, които трябва да знаеш.
— Много са. В „Бродмур“ имах по-малко ключове.
— Така е. Наскоро засилихме охраната — откакто Стефани се присъедини към нас.
— Коя е Стефани?
Юри не отговори, кимна към жената, която се появи от кабинета зад рецепцията. Тя беше от Карибите, на около четирийсет и пет години, с рязко скосена прическа „боб“.
— Аз съм Стефани Кларк — представи се тя. — Управителка на „Дъбравата“.
Стефани се усмихна неубедително. Докато се ръкувах с нея, забелязах, че ръкостискането й е по-твърдо и силно от това на Юри. И много по-хладно.
— Като управителка на клиниката — продължи тя, — приоритетът ми е сигурността както на пациентите, така и на персонала. Ако ти не си в безопасност, и пациентите ти не са. — Стефани ми даде малък уред, лична аларма за нападение. — Носете я с вас непрекъснато, не я оставяйте в кабинета си.
Устоях на подтика си да кажа „Да, мадам.“ По-добре беше обаче да спечеля благоразположението й, ако искам да не си усложнявам живота. Такава бе тактиката ми и с предишните властни управители — избягвам конфликти и не се набивам в очите им.
— Приятно ми е да се запознаем, Стефани — усмихнах се.
Тя кимна, но не се усмихна.
— Юри ще ти покаже твоя кабинет.
Стефани се обърна и тръгна, без да ме погледне втори път.
— Ела с мен — каза Юри.
Тръгнах с него към входа на отделението — голяма и блиндирана стоманена врата, до която имаше детектор за метал и охранител.
— Сигурен съм, че знаеш процедурата — напомни ми Юри. — Никакви остри предмети, нищо, което може да се използва като оръжие.
— И никакви запалки — добави охранителят, докато ме претърсваше, извади запалката от джоба ми и ме изгледа обвинително.
— Съжалявам — отвърнах. — Забравих, че е в мен.
Юри ми направи знак да го последвам.
— Ще ти покажа твоя кабинет. Всички от Обществото са на съвещание, затова е доста тихо.
— Може ли да се присъединя към тях?
— Към Обществото? — изненада се Юри. — Не искаш ли първо да се настаниш?
— По-късно може да се настаня… Ако за теб е все едно.
Той вдигна рамене.
— Както искаш.
Юри ме поведе по лабиринт от коридори със заключени врати — своеобразен ритъм от превъртане на ключове в ключалки, отваряне и затръшване. Напредвахме бавно.