Професорът заговори пръв. Беше развълнуван и трескаво ръкомахаше.
— Ужасна работа. Ужасна! Не можеше да се случи в по-лош момент. Това дава на фонда идеално извинение да ни затвори.
— Не мисля, че точно сега трябва да се притесняваме за фонда — възрази Стефани. — На първо място е безопасността на пациентките. Трябва да разберем какво точно се е случило. — Тя се обърна към мен. — Индира спомена, че ти подозираш, че Елиф търгува с медикаменти. Така ли се е снабдила с хидрокодон Алисия?
Поколебах се.
— Ами, нямам доказателства. Чух две сестри да говорят за това. Но всъщност има нещо друго, което мисля, че трябва да знаете…
Стефани ме прекъсна, като поклати глава.
— Знаем какво се е случило. Не е била Елиф.
— Не?
— Кристиан минавал покрай стаята на сестрите и видял, че шкафът с лекарствата е широко отворен. В стаята нямало никой. Юри го оставил незаключен. Може да е влязъл всеки и да си е взел каквото иска. И Кристиан видял, че Алисия се спотайва зад ъгъла. Зачудил се какво прави тя там. Сега вече е ясно.
— Какъв късмет, че Кристиан е бил там и е видял всичко това.
В тона ми прозвуча нотка на сарказъм, но Стефани предпочете да я пренебрегне.
— Кристиан не е единственият, който е забелязал небрежността на Юри — продължи тя. — Винаги съм мислила, че Юри е твърде немарлив по отношение на сигурността. Твърде дружелюбен е с пациентките. Твърде заинтересован е да бъде популярен. Изненадана съм, че нещо такова не се случи по-рано.
— Разбирам — казах. И наистина разбирах. Сега осъзнах защо Стефани се държи сърдечно с мен. Изглежда, се бях измъкнал. Тя беше набелязала Юри за изкупителна жертва.
— Юри винаги е бил добросъвестен — казах и погледнах Диомед, чудейки се дали ще се намеси. — Не мисля, че…
Професорът повдигна рамене.
— Моето лично мнение е, че Алисия винаги е имала силно изразена склонност към самоубийство. Както знаем, когато някой иска да умре, въпреки усилията ни да го предпазим, често е невъзможно да го предотвратим.
— Но нали това е работата ни? — троснато попита Стефани. — Да го предотвратим?
— Не. — Диомед поклати глава. — Нашата работа е да помогнем на пациентите да се излекуват. Но ние не сме Бог. Не притежаваме властта над живота и смъртта. Алисия Беренсън е искала да умре. Въпреки усилията ни, в определен момент тя сигурно е щяла да успее. Или поне да успее донякъде.
Поколебах се. Сега или никога.
— Не съм много сигурен, че е така — рекох. — Не мисля, че е било опит за самоубийство.
— Мислиш, че е нещастен случай?
— Не. Не мисля, че е нещастен случай.
Диомед ме погледна учудено.
— Какво се опитваш да кажеш, Тео? Какъв друг вариант има?
— Ами, първо не мисля, че Юри е дал лекарството на Алисия.
— Смяташ, че Кристиан се е объркал?
— Не — отвърнах. — Кристиан лъже.
Диомед и Стефани стъписано се втренчиха в мен. Продължих, преди те да възвърнат способността си да говорят.
Набързо им разказах всичко, което прочетох в дневника на Алисия: че Кристиан е лекувал частно Алисия преди убийството на Гейбриъл; че тя е била една от няколкото пациенти, с които той е имал неофициално сеанси и че не само не е свидетелствал на съдебния процес, но и се е престорил, че не познава Алисия, когато са я приели в „Дъбравата“.
— Нищо чудно, че той възразяваше толкова остро срещу опитите ми да я накарам отново да говори — завърших. — Ако тя проговори, може да го разобличи.
Стефани ме погледна недоверчиво.
— Но… какви ги говориш? Нима искаш да кажеш, че той…
— Да, точно това искам да кажа. Не е било свръхдоза. Било е опит за убийство.
— Къде е дневникът на Алисия? — попита ме Диомед. — В теб ли е?
Поклатих глава.
— Не. Върнах го на Алисия. Сигурно е в стаята й.
— Тогава трябва да го вземем — каза професорът и се обърна към Стефани. — Но първо мисля, че трябва да повикаме полицията. Не смяташ ли?
19.
Оттук нататък нещата се развиха бързо.
„Дъбравата“ се напълни с полицаи, които задаваха въпроси, правеха снимки и запечатаха ателието и стаята на Алисия. Разследването се водеше от главен инспектор Стивън Алън — як мъж с плешива глава и големи очила за четене, които изкривяваха очите му, увеличаваха ги и ги правеха огромни, изпъкнали от интерес и любопитство.
Алън изслуша внимателно и с интерес историята ми. Разказах му всичко, което бях казал на Диомед, и му показах записките си.
— Много ви благодаря, господин Фейбър — рече той.
— Наричайте ме Тео.
— Искам да дадеш официални показания, моля. И пак ще говорим след известно време.