— Да, разбира се.
Инспектор Алън ме освободи да си тръгна от кабинета на Диомед, където се беше настанил временно. Дадох показания пред един младши полицай и зачаках в коридора. И скоро видях, че друг полицай води Кристиан към вратата. Кристиан изглеждаше неспокоен, уплашен и гузен. Изпитах задоволство, че скоро ще му предявят обвинения.
Сега нямаше какво друго да правя, освен да чакам.
Докато излизах от „Дъбравата“, минах покрай „Аквариума“. Погледнах вътре и онова, което видях, ме накара да се закова на място.
Юри пъхаше в ръката на Елиф някакви лекарства и прибираше пари в джоба си. Тя изскочи навън и ме погледна със здравото си око. Погледът й беше изпълнен с презрение и омраза.
— Елиф!
— Начукай си го — това бе краткият й отговор.
Елиф закрачи по коридора и се скри зад ъгъла. После от „Аквариума“ излезе Юри. Челюстта му увисна, щом ме видя.
— Н-не в-видях, че си т-тук — заеквайки от изненада, каза той.
— Очевидно не.
— Елиф… забрави лекарствата си. Дадох й ги.
— Видях.
Значи Юри продаваше медикаменти и снабдяваше Елиф. Запитах се какво друго прави. Вероятно беше твърде прибързано да го защитавам толкова решително пред Стефани. По-добре да го държа под око.
— Тео, исках да те питам — каза той, придърпвайки ме настрана от „Аквариума“. — Какво да правим с господин Мартин?
— Моля? — Погледнах го изненадано. — Имаш предвид Жан-Феликс Мартин? Какво за него?
— Ами, той е тук от часове. Дойде тази сутрин да види Алисия. И оттогава чака.
— Какво? Защо не ми каза? Бил е тук през цялото време?
— Съжалявам, изплъзна се от ума ми след всичко, което се случи. Той е в чакалнята.
— Добре. Ще отида да говоря с него.
Забързах надолу по стълбите към приемната. Мислех си за онова, което току-що бях чул. Какво прави тук Жан-Феликс? Зачудих се какво иска и какво означава това.
Влязох в чакалнята и се огледах.
Но там нямаше никой.
20.
Излязох от „Дъбравата“ и запалих цигара. Чух мъжки глас, който ме викаше по име. Вдигнах глава, очаквайки, че е Жан-Феликс. Но не беше той.
Беше Макс Беренсън. Слезе от колата си и се втурна към мен.
— Какво става, по дяволите? Какво се е случило? — извика той. Лицето му беше яркочервено, изкривено от гняв. — Преди малко ми се обадиха и ми казаха за Алисия. Какво се е случило е нея?
Отстъпих крачка назад.
— Мисля, че трябва да се успокоите, господин Беренсън.
— Да се успокоя? Снаха ми лежи там вътре в шибана кома заради твоята немарливост…
Ръката на Макс беше свита в юмрук. Той я вдигна. Помислих, че ще ме удари. Но Таня го спря. Тя забърза към нас. Изглеждаше ядосана като него — но не на мен, а на Макс.
— Престани, Макс! — каза Таня. — За Бога. Не са ли достатъчно лоши нещата? Вината не е на Тео!
Макс не й обърна внимание и отново се завъртя към мен. Очите му бяха безумни.
— Ти се грижеше за Алисия — изкрещя той. — Как го допусна?! Как?
Очите му се напълниха със сълзи на гняв. Макс не се опита да прикрие емоциите си. Спря се и се разрида. Погледнах Таня. Беше очевидно, че тя знае за чувствата му към Алисия. Таня изглеждаше ужасена и изтощена. Без да пророни нито дума повече, тя се обърна и тръгна към колата.
Исках да се махна от Макс, колкото е възможно по-бързо, и тръгнах.
Той продължи да крещи обиди. Мислех, че ще ме последва, но Макс не го направи. Беше като закован на място, сломен, и жаловито викаше след мен:
— Ти си отговорен! Горката ми Алисия, моето момиче… Горката ми Алисия… Ще си платиш за това! Чуваш ли?
Той продължи да крещи, но аз не му обърнах внимание. Скоро гласът му заглъхна. Бях сам.
Продължих да вървя.
21.
Отново отидох до къщата, където живееше любовникът на Кати. Стоях там един час и наблюдавах. По едно време вратата се отвори и той излезе. Къде ли отива? На среща с Кати? Поколебах се, но реших да не го следя. Останах да наблюдавам къщата.
Гледах съпругата му през прозорците. Докато я наблюдавах, чувствах все по-силна убеденост, че трябва да направя нещо, за да й помогна. Тя беше като мен и аз бях като нея. Ние бяхме две невинни жертви, измамени и предадени. Тази жена мислеше, че мъжът й я обича, но той не я обичаше.
Може би грешно предполагах, че тя не знае за изневярата? Вероятно знаеше. Вероятно двамата се радваха на сексуално отворена връзка и жената беше развратна като него? Но не го мислех така. Тя изглеждаше невинна, така както някога изглеждах аз. Мой дълг беше да я просветля. Можех да разкрия истината за мъжа, с когото жената живееше и чието легло споделяше. Нямах избор. Трябваше да й помогна.