През следващите няколко дни пак ходих там. Един ден жената излезе от къщата и отиде на разходка. Проследих я, вървейки на разстояние. В един момент се притесних, че ме е видяла, но дори да беше така, аз бях непознат за нея. Засега.
Отидох и купих някои неща. Върнах се. Застанах на отсрещната страна на улицата и започнах да наблюдавам къщата. Отново видях жената. Стоеше до прозореца. Нямах план, само смътна, неопределена представа какво трябва да направя. Като неопитен художник знаех какъв резултат искам, но не знаех как да го постигна. Изчаках малко и после се приближих до къщата. Натиснах дръжката на портата. Беше отключена. Портата се отвори и влязох в градината. Почувствах внезапен прилив на адреналин. Тръпката да влезеш незаконно в чужд имот.
И после видях, че задната врата се отваря. Озърнах се за място, където да се скрия. Забелязах малка лятна къща в отсрещната страна на моравата. Хукнах безшумно по тревата и се вмъкнах вътре. Застанах неподвижно за момент да си поема дъх. Сърцето ми блъскаше лудешки в гърдите. Дали ме е видяла? Чух приближаващи се стъпки. Вече беше късно да бягам. Бръкнах в задния си джоб и извадих черната плетена маска за лице, която си бях купил. Нахлузих я на главата си и надянах ръкавици на ръцете си.
Жената влезе. Говореше по телефона.
— Добре, скъпи — каза тя. — Ще се видим в осем. Да… И аз те обичам.
Тя затвори и включи електрически вентилатор. Застана пред него. Въздушната струя развяваше косата й. Жената взе четка за рисуване и се приближи до платно, сложено на триножник. Стоеше с гръб към мен. И след това съзря отражението ми в стъклото на прозореца. Мисля, че първо видя ножа ми. Вцепени се и бавно се обърна. Очите й бяха широко отворени от страх. Двамата мълчаливо се вгледахме един в друг.
Тогава за пръв път се изправих очи в очи с Алисия Беренсън.
Останалото, както се казва, е история.
Пета част
„Даже ако бях праведен, осъдили ме биха собствените ми уста.“ Йов (9:20)
1.
Дневникът на Алисия Беренсън
23 февруари
Тео току-що излезе. Сама съм. Пиша тези редове колкото мога по-бързо. Нямам много време. Трябва да напиша тези неща, докато още имам сили.
Отначало помислих, че съм луда. По-лесно беше да мисля, че съм луда, отколкото да повярвам, че това е истина. Но не съм луда. Не съм.
Първия път, когато го видях в стаята за терапия, не бях сигурна. В него имаше нещо познато, но и нещо различно. Познах очите му — не само цвета, но и формата им. И същия мирис на цигари и одеколон за бръснене с аромат на опушено. И начинът, по който той оформяше думите, и ритъмът на речта му. Тонът на гласа му обаче беше някак различен. Затова не бях сигурна. Но следващия път, когато се видяхме, той се издаде — каза същите думи, същото изречение, което изрече в къщата. Запечатали са се в паметта ми:
„Искам да ти помогна… Искам да ти помогна да разбереш ясно.“
Веднага щом чух това, в мозъка ми прищрака нещо и парчетата на ребуса дойдоха по местата си. Картината се запълни.
Беше той.
И нещо в мен пое контрола, някакъв див животински инстинкт. Исках да го убия, да убия или да бъде убита. Нахвърлих се върху него и се опитах да го удуша, да издера очите му, да разбия черепа му в пода. Не успях обаче да го убия и те ме хванаха, натъпкаха ме с успокоителни и ме заключиха. И след това изгубих кураж. Отново започнах да се съмнявам в себе си. Може би бях сгрешила, може би си въобразявах, може би не беше той.
Как е възможно да е Тео? Каква цел би имал да дойде тук и да ме дразни? И после разбрах. Всичките онези тъпотии, че иска да ми помогне — това беше най-извратената част. Доставяше му удоволствие, възбуждаше го. Затова беше дошъл тук — да злорадства.
„Искам да ти помогна… Искам да ти помогна да разбереш ясно.“
Е, сега разбирах ясно. Исках той да разбере, че знам. Затова излъгах как е умрял Гейбриъл. Докато говорех, видях, че Тео знае, че лъжа. Гледахме се един друг и той разбра, че съм го познала. И в очите му имаше нещо, което не бях виждала дотогава. Страх. Тео се страхуваше от мен — от онова, което може да кажа. Страхуваше се от звука на гласа ми.
Ето защо той се върна преди няколко минути. Този път не каза нищо. Думите вече бяха излишни. Хвана китката ми и заби игла във вената ми. Не се съпротивлявах. Не се борих. Оставих го да го направи. Заслужавам го. Заслужавам това наказание. Виновна съм. Но и Тео е виновен. Затова пиша тези редове — за да не се измъкне. За да бъде наказан.