Беше очевидно, че от няколко години не е похарчено много за поддържането на сградата. Боята по стените бе на люспи и в коридора миришеше на плесен.
Юри спря пред затворена врата и кимна.
— Те са там вътре. Влизай.
— Добре, благодаря.
Поколебах се и се съсредоточих, после отворих вратата и влязох.
5.
Съвещанието на Обществото се провеждаше в стая с високи прозорци и с решетки, които гледаха към стена от червени тухли. Във въздуха се носеше аромат на кафе, примесен със следи от одеколона на Юри. Трийсетина души седяха в кръг, повечето държаха картонени чаши с чай или кафе, прозяваха се и правеха всичко възможно да не заспят. Някои, след като бяха изпили кафето си, въртяха между пръсти празните чаши, мачкаха ги, изглаждаха ги или ги късаха на парченца.
Обществото се събираше един-два пъти на ден. Срещите им бяха нещо средно между административно съвещание и сеанс на групова терапия, защото присъстваха и пациентите. За обсъждане се поставяха теми, свързани с управлението на клиниката или грижите за пациентите. Професор Диомед обичаше да казва, че това е опит пациентите да се ангажират с лечението си и да бъдат насърчени да поемат отговорност за здравето си. Не е необходимо да споменавам, че тези опити невинаги имаха резултат. Опитът на Диомед в груповата терапия означаваше, че той обича срещи от всякакъв вид и насърчава колкото е възможно повече груповата работа. Може да се каже, че професор Диомед бе най-щастлив, когато има публика. Помислих си, че прилича на театрален импресарио, когато стана на крака да ме поздрави, протегна ръце и ми направи знак да отида при него.
— Тео, ето те и теб. Ела при нас.
Професор Диомед говореше с лек, едва доловим гръцки акцент, след като е живял в Англия повече от трийсет години. Беше хубав мъж и макар на шейсет и няколко години, изглеждаше много по-млад. Имаше младежки, закачливи обноски по-скоро като на непочтителен чичо, отколкото на психиатър. Това не означава, че не бе отдаден на поверените му пациенти. Професор Диомед идваше преди чистачите сутрин и оставаше дълго след нощния екип, поел дежурството от дневната смяна. Понякога прекарваше нощта на кушетката в кабинета си. Два пъти разведен, той обичаше да казва, че третият и най-успешен брак е с „Дъбравата“.
— Седни тук — Диомед посочи свободния стол до себе си. — Сядай, сядай.
Направих го и той ме представи с тържествен театрален замах.
— Позволете ми да ви представя нашия нов психотерапевт Тео Фейбър. Надявам се, че ще се присъедините към мен да посрещнем с добре дошъл Тео в нашето малко семейство…
Докато Диомед говореше, огледах кръга от пациенти, търсейки Алисия, но не я видях. Единствено професор Диомед бе безупречно облечен с костюм и вратовръзка, другите бяха по ризи или тениски, трудно можеше да се каже кой е пациент и кой е от персонала…
Две лица ми бяха познати. Например Кристиан. Психиатър от „Бродмур“, който играеше ръгби, със счупен нос и с черна брада, хубав, с малко хулигански вид. Кристиан напусна „Бродмур“ малко след като постъпих на работа там. Не го харесвах особено, но и не го познавах много добре.
Разбира се, помнех и Индира от събеседването. Тя ми се усмихна и й бях благодарен, тъй като нейното лице беше единственото дружелюбно в стаята. Повечето пациентки ме гледаха начумерено и с недоверие. Не ги обвинявам. Страданията, които са преживели — физически, психически и сексуални — означават, че ще мине много време, докато ми повярват, ако изобщо това стане някога.
Всички пациенти бяха жени и повечето имаха груби черти и набръчкани лица с белези. Животът им е бил труден и се измъчваха от ужасите, които са ги принудили да се запътят към ничията земя на психическото заболяване. Пътуването беше отпечатано върху лицата им. Няма как да не го забележиш.
Но Алисия Беренсън? Къде е тя?
Отново огледах кръга, но не я открих. После осъзнах, че гледам право в нея. Алисия седеше срещу мен.
Не я забелязах, сякаш беше невидима.
Прегърбена напред, очевидно под въздействието на силна доза успокоителни, държеше картонена чаша с чай и треперещата й ръка разливаше поточе на пода. Въздържах се да отида при нея и да изправя чашата. Алисия не бе на себе си и едва ли би забелязала, че съм го направил.
Не очаквах, че е в толкова лошо състояние. Някакви следи от красивата жена, която Алисия беше някога, все още се виждаха — дълбоки сини очи, идеално симетрично лице… Но е твърде слаба и изглежда нечиста. Дългата коса бе мръсна, висеше заплетена и разрошена по раменете й. Ноктите на пръстите й бяха изгризани и счупени. По китките се виждаха поизбледнели белези — онези, които правдиво бе нарисувала на портрета „Алкестида“.