Не забравяйте, че съм психотерапевт. Алисия се нуждаеше от помощ и само аз знаех как да й помогна.
Бях нервен, тя можеше да ме познае, въпреки че носех маска и си преправях гласа. Но Алисия, изглежда, не ме позна, и можех да играя нова роля в живота й. И после, онази вечер в Кеймбридж, най-после разбрах какво съм пресъздал несъзнателно; отдавна забравената мина, върху която бях стъпил. Гейбриъл беше вторият човек, който бе осъдил на смърт Алисия. Тя не е могла да понесе натрупващото се напрежение от първата травма и затова е взела пушката и е отмъстила — но не на баща си, а на съпруга си. Както подозирах, убийството се коренеше в по-стари и дълбоки причини, отколкото в моите действия.
Но когато тя ме излъга как е умрял Гейбриъл, стана очевидно, че Алисия ме е познала и ме подлага на изпитание. Бях принуден да пристъпя към действие и да запуша завинаги устата й. Направих така, че Кристиан да поеме вината. Реших, че така е справедливо.
Не изпитах угризения, че го набеждавам. Кристиан не е оправдал надеждите на Алисия, когато тя най-много се е нуждаела от него. Той заслужаваше да бъде наказан.
Да накарам Алисия да млъкне, не беше много лесно. Инжектирах й морфин. Това беше най-трудното нещо, което съм правил. Може би е по-добре, че тя не умря, а заспа, защото така ще мога да я посещавам всеки ден, да седя до леглото й и да държа ръката й. Не я бях изгубил.
— Приключихме ли? — попита Индира и прекъсна мислите ми.
— Така мисля.
— Добре. Трябва да тръгвам. Имам пациентка в дванайсет.
— Върви.
— Ще се видим ли на обяд, Тео?
— Да.
Индира стисна рамото ми и излезе.
Погледнах часовника си. Реших да си тръгна рано и да си отида у дома. Чувствах се изтощен. Приготвих се да угася лампата и да изляза, когато ми хрумна нещо и почувствах, че тялото ми се вцепени.
Дневникът. Къде беше дневникът?
Очите ми се стрелнаха из стаята и обходиха опакованите и подредени кашони. Бяхме прегледали всичко. Бях огледал и проверил всяка лична вещ на Алисия.
И дневникът не беше там.
Как можах да съм толкова небрежен? Индира с проклетото й безкрайно безсмислено бръщолевене ме беше разсеяла и загубих концентрация.
Къде е дневникът? Трябваше да е тук. Без него няма много доказателства, за да осъдят Кристиан. Трябваше да го намеря.
Претърсих стаята. Чувствах, че обезумявам. Преобърнах кашоните и изсипах съдържанието им на пода. Прерових разпилените неща, но дневникът го нямаше. Разкъсах дрехите на Алисия, но не открих нищо. Отворих художественото портфолио и изтръсках скиците на пода, но дневникът не беше сред тях. След това проверих шкафчетата, издърпах чекмеджетата, видях, че са празни и ги захвърлих настрана.
Но дневникът не беше там.
3.
В приемната ме чакаше Джулиан Макмахън от фонда. Той беше едър на ръст, с къдрава рижа коса и обичаше изрази като „между нас казано“, „в крайна сметка“ и „най-важното е, че“, които често употребяваше в разговор, понякога в едно изречение. Макмахън беше по същество добър човек — дружелюбното лице на фонда. Той искаше да говори с мен, преди да си тръгна за вкъщи.
— Току-що бях при Диомед — каза Джулиан. — Реших, че трябва да знаеш. Той подаде оставка.
— А, разбирам.
— Пенсионира се преждевременно. Между нас казано, Диомед трябваше да го направи, или да се изправи пред разследване за тази бъркотия… — Той повдигна рамене. — Жал ми е за него. Това не е особено славен край на дългата му и бележита кариера. Но поне по този начин ще му бъдат спестени въпросите на репортерите и цялата шумотевица. Между другото, той спомена теб.
— Диомед?
— Да. Предложи да ти дадем неговата длъжност. — Джулиан ми намигна. — Каза, че ти си идеалният човек за нея.
Усмихнах се.
— За жалост, в крайна сметка, като се има предвид случилото се с Алисия и ареста на Кристиан, е изключено да оставим „Дъбравата“ да продължи да работи. Затваряме я завинаги.
— Не бих казал, че съм изненадан. В такъв случай всъщност няма длъжност, която да заема?
— Ами, най-важното е, че през следващите няколко месеца смятаме да отворим нова, много по-рентабилна психиатрична клиника тук. И искаме ти да я оглавиш, Тео.
Трудно ми беше да прикрия вълнението си. Съгласих се с удоволствие.
— Между нас казано — рекох, заимствайки един от изразите му, — мечтаех точно за такава възможност.
И наистина беше така — шанс да помагам реално на хората, а не само да им давам медикаменти. Да им помагам по начина, по който аз мисля, че трябва да им се помогне. Така както ми помогна Рут; и както аз се опитах да помогна на Алисия.
Нещата се развиха добре за мен. Щях да бъда неблагодарен, ако не го призная.