Изглеждаше, че имам всичко, което исках. Е, почти.
* * *
Миналата година с Кати се преместихме от централен Лондон в Съри — там, където съм израснал. След като баща ми умря, къщата остана на мен, въпреки че майка ми живя там, докато почина. Тя реши да ни я даде и отиде в старчески дом.
Мислехме, че допълнителното пространство и градината си заслужават да пътуваме всеки ден до Лондон. Мислех, че ще е хубаво за нас да се преместим там. Обещахме си, че ще преобразим къщата и правехме планове да я обзаведем наново и да я изчистим от зли духове. Но близо една година, след като се нанесохме, къщата остана недовършена и полуобзаведена, картините и изпъкналото огледало, които купихме от пазара на Портобело Роуд, така си стоят подпрени на небоядисаните стени. Мястото остана почти същото — като къщата, в която израснах. Но аз нямам нищо против, макар да си мислех, че ще ми е неприятно. Всъщност се чувствам доста добре — у дома — и в това е иронията.
Пристигнах и влязох в къщата. Бързо си свалих палтото, защото вътре беше адски горещо, като в оранжерия. Намалих термостата в коридора. Кати обича да й е топло, докато аз предпочитам да ми е студено, затова температурата е едно от малките ни бойни полета. Телевизорът се чуваше от коридора. Напоследък Кати гледа много телевизия. Неспирен звуков фон от глупости, който съпровожда живота ни в тази къща.
Намерих я в дневната, свита на дивана. В скута й имаше гигантски плик с чипс със скариди и Кати бъркаше в плика с лепкави червени пръсти. Постоянно се тъпчеше с такива боклуци. Нищо чудно, че напоследък е напълняла. През последните две години не работеше много и беше станала много мълчалива, дори депресирана. Лекарят й искаше да й предпише антидепресанти, но аз го разубедих. Препоръчах терапия и Кати да говори за чувствата си и дори предложих да й намеря терапевт. Тя обаче не иска да говори. Понякога я хващам да ме гледа странно и се чудя какво ли си мисли. Дали не се опитва да събере смелост и да ми разкаже за Гейбриъл и връзката си с него? Но тя не отронва нито дума. Само седи и мълчи, както правеше Алисия. Искам да й помогна, но не мога да установя контакт с нея. Каква ужасяваща ирония: направих всичко това, за да задържа Кати, но я изгубих.
Седнах на ръба на фотьойла и се вгледах в нея.
— Една моя пациентка прие свръхдоза — казах. — В кома е.
Не последва, реакция.
— Изглежда, един друг член на персонала й е дал умишлено свръхдозата. Един колега — продължих, но Кати пак не реагира. — Слушаш ли ме?
Тя повдигна рамене.
— Не знам какво да кажа.
— Би било мило, ако покажеш съчувствие.
— Към кого? Към теб ли?
— Към нея. Лекувах я известно време на индивидуална терапия. Името й е Алисия Беренсън.
Погледнах я, докато изричах името. Кати не реагира. Не показа абсолютно никакви емоции.
— Тя е известна — добавих. — Или поне прочута с лоша слава. Всички говореха за нея преди няколко години. Тя уби съпруга си… помниш ли?
— Не. — Кати отново повдигна рамене и смени телевизионния канал.
И така продължаваме нашата игра на преструвки.
Напоследък доста се преструвам — пред много хора, включително пред себе си. Предполагам, че затова пиша тези редове. Опит да заобиколя чудовищното си его и да се добера до истината за себе си — ако е възможно.
Почувствах нужда от питие. Отидох в кухнята и си налях чашка водка от фризера. Алкохолът опари гърлото ми, докато го преглъщах. Налях си още една чашка.
Запитах се какво би казала Рут, ако отново отида при нея, както преди шест години, и призная всичко? Знаех обаче, че това е невъзможно. Сега бях съвсем различно същество, по-виновен и по-малко способен на искреност. Как мога да седна срещу онази крехка старица, да погледна в онези воднисти сини очи, които ме държаха в безопасност толкова дълго и ми дадоха почтеност, добрина и истина, и да разкрия колко съм отвратителен, жесток, отмъстителен и извратен; колко недостоен съм за Рут и всичко, което тя се опита да направи за мен? Как да й кажа, че разбих живота на трима души? Че нямам морални принципи; че съм способен на най-лошите деяния, без да изпитвам угризения, и че се грижа единствено за себе си?
Още по-лошо от шока или отвращението, или вероятно дори от страха в очите на Рут, ако й кажа, щеше да бъде тъжният й поглед, разочарованието и самообвиненията й. Защото аз не само я бях разочаровал, но бях и сигурен, че Рут щеше да си помисли, че тя ме е разочаровала — и не само мен, и не е отговорила на изискванията на лечението с говорене. Защото никой терапевт освен Рут не беше направил по-добър опит. Вярно, тя имаше години да работи с увреден човек, но съвсем малък, момче, и изпълнен с такова голямо желание да се промени, да се почувства по-добре, да се излекува. Но въпреки стотиците часове на психотерапия, говорене, слушане и анализиране, Рут не успя да спаси душата му. Може би греша. Може би някои от нас се раждат лоши и зли и въпреки всички усилия си оставаме такива.