Звънецът на външната врата иззвъня и ме изтръгна от мислите. Рядко се случваше да дойде вечерен посетител, откакто се преместихме в Съри. Дори не си спомням кога за последен път бяхме канили приятели на гости.
— Очакваш ли някого? — извиках, но Кати не отговори. Вероятно не ме чу заради телевизора.
Отидох до вратата и я отворих. За моя изненада на прага стоеше главен инспектор Стивън Алън. Беше увит с шал и палто и бузите му бяха зачервени от студ.
— Добър вечер, господин Фейбър — каза полицаят.
— Инспектор Алън? Какво правите тук?
— Бях случайно в квартала и реших да се отбия. Има ново развитие в разследването, за което искам да ви разкажа. Удобно ли е сега?
Поколебах се.
— Честно казано, тъкмо ще приготвям вечеря, затова…
— Няма да ви забавя.
Алън се усмихна. Явно нямаше да приеме отказ, затова отстъпих встрани и го пуснах да влезе. Той изглеждаше доволен, че е на топло, и махна ръкавиците и палтото си.
— Навън става адски студено — отбеляза инспектор Алън. — Достатъчно студено, за да завали сняг.
Очилата му се замъглиха и той ги свали и ги избърса с носната си кърпа.
— Опасявам се, че тук е доста топло — казах.
— Не и за мен. Обичам да ми е топло.
— Бихте се спогаждали със съпругата ми.
Кати се появи в коридора като по даден знак и озадачено погледна мен и после полицейския инспектор.
— Какво става?
— Кати, това е главен инспектор Стивън Алън. Той отговаря за разследването за пациентката, за която ти казах.
— Добър вечер, госпожо Фейбър.
— Инспектор Алън иска да говори с мен за нещо. Няма да се бавим. Качи се горе и се изкъпи. Ще те извикам, когато вечерята е готова.
Кимнах на инспектора да влезе в кухнята.
— След вас — казах.
Той отново погледна Кати, а после се обърна и влезе в кухнята. Последвах го, оставяйки Кати в коридора, а след това чух стъпките й, бавно се качваше нагоре.
— Желаете ли нещо за пиене? — попитах.
— Благодаря. Много сте любезен. Чаша чай ще бъде прекрасно.
Видях, че погледът му се стрелна към бутилката водка на плота, и се усмихнах.
— Или нещо по-силно, ако предпочитате?
— Не, благодаря. Чаша чай ще бъде идеално.
— Как го пиете?
— Силен, моля. И мляко само колкото да го оцвети. И без захар. Опитвам се да я откажа.
Докато Алън говореше, мислите ми трескаво препускаха из главата. Чудех се какво прави тук и дали трябва да бъда нервен. Държането му беше толкова сърдечно, че беше трудно да не се чувствам в безопасност. Пък и няма какво да ме препъне, нали?
Включих чайника и се обърнах с лице към полицая.
— Е, инспекторе, за какво искате да говорите с мен?
— Ами, главно за господин Мартин.
— Жан-Феликс? Така ли? — Това ме изненада. — Какво за него?
— Ами, той дойде в „Дъбравата“ да вземе материалите за рисуване на Алисия и се разприказвахме за едно-друго. Господин Мартин е интересен човек. Планира ретроспективна изложба на творбите на Алисия. Изглежда, мисли, че моментът е подходящ да я преоцени като художничка. Предвид медийния шум, бих казал, че е прав. — Алън ме погледна преценяващо. — Може да искате да напишете за нея, господин Фейбър. Сигурен съм, че ще има интерес към книга за Алисия, или нещо подобно.
— Не съм мислил за това — отвърнах. — Какво общо има с мен ретроспективната изложба на Жан-Феликс, инспекторе?
— Ами, господин Мартин много се развълнува, когато видя новата картина. Фактът, че Елиф я е обезобразила, изглежда, не го притесни. Каза, че това добавя особена отличителност към нея. Не си спомням точните думи, които той употреби. Не разбирам много от изкуство. А вие?
— Не съвсем. — Запитах се колко време ще му отнеме да стигне до същината на въпроса и защо се чувствам все по-неспокоен.
— Все едно — продължи той. — Господин Мартин се любуваше на картината. Взе я, за да я разгледа по-отблизо, и това беше там.
— Кое?
— Това.
Инспектор Алън извади нещо от вътрешния си джоб. Веднага го познах.
Дневникът на Алисия.
Чайникът завря и изсвири пронизително. Изключих го и налях вряла вода в чашата за чай. Разбърках го и забелязах, че ръката ми леко трепери.
— О, Боже — рекох. — Чудех се къде е.
— Беше пъхнат зад картината, в горния ляв ъгъл на рамката. Беше притиснат плътно.