– Ама че тип – поклати глава той.
Но само като слушаше гласа на известния маниак, Меган се върна назад във времето –
ръката му се уви около колана, лицето му се притисна в гърба й, покрито с пърхот и мокро от
сълзи.
„Само ти ме разбираш, Каси... “
Да, това й липсваше. Нима този факт бе толкова ужасен?
Тя бе на друго мнение, ала тази мисъл непрекъснато я преследваше. Нима бе сгрешила?
Спомените, животът на Каси, тъй като никой не използва истинското си име в нейния
предишен свят, а през всичките тези години той бе останал скрит и залостен в малка стаичка
в задната част на съзнанието й. И сега, само преди няколко дни, тя бе дръпнала резето на
вратата и я бе открехнала съвсем леко. После бързо я бе затръшнала и отново я бе
залостила. Ала бързото надникване през цепнатината в онзи свят, разположен между двете
личности на Меган – защо ли я караше да бъде толкова сигурна, че ще последва отзвук?
Дейв се изтърколи от дивана и се запъти към банята с вестник под мишницата. Меган загря
тостера за сандвичи и затърси белия хляб. Когато отвори долапа, телефонът звънна с
електронно чуруликане. Кайли стоеше досами апарата, но не му обърна внимание, защото
набираше някакъв текст на мобилния си.
– Искаш ли да вдигнеш? – попита я Меган.
– Не е за мен.
Кайли можеше да извади мобилния си телефон и да отговори със скорост, на която би
завидял Уайът Ърп3, но домашният им телефон, чийто номер бе съвършено неизвестен на
младежкото общество в Касълтън, изобщо не я интересуваше.
3 Легендарен стрелец, герой във филми и литературни произведения. – Б. пр.
– Вдигни го, моля те.
– Какъв е смисълът? Ще го дам на теб.
Джордан, който в неговата незряла възраст – единайсет години – винаги се стараеше да
запази спокойствието в дома им, грабна слушалката.
– Ало?
Заслуша се за миг, после каза:
– Сгрешили сте номера.
И добави нещо, което накара Меган да застине на място:
– Тук нямаме човек на име Каси.
Като се извини, задето хората непрекъснато бъркат името й, и със съзнанието, че децата й
са толкова вглъбени в собствените си истории, че изобщо нямаше да се усъмнят в нищо,
Меган взе телефонната слушалка от сина си и изчезна в другата стая. Вдигна слушалката до
ухото си и един глас, който не бе чувала от седемнайсет години, изрече:
– Извинявай, че ти се обаждам по този начин, но мисля, че трябва да се срещнем.
Меган хвърли Кайли на тренировката.
Като се има предвид бомбата по телефона, тя бе доста спокойна и ведра.
Остави колата на паркинга и с навлажнени очи се обърна към дъщеря си.
Кайли попита:
– Какво?
– Нищо. В колко часа свършвате?
– Не знам. Може после да изляза с Габи и Чъки.
„Може“ означаваше „ще“.
– Къде?
Вдигане на рамене.
– В града.
Хубавият неясен отговор на едно момиче на петнайсет.
– Къде в града?
– Не знам, бе, мамо – отвърна тя, като си позволи нотка на досада в отговора.
Кайли искаше да прекрати този разговор, ала не й се щеше да ядоса майка си и тя да не й
разреши да излезе.
– Просто ще се пошляем малко, става ли?
– Написа ли си всички домашни?
Меган се намрази още в мига, в който зададе въпроса. Толкова заприлича на досадна
майка. Вдигна ръка и каза на дъщеря си:
– Не ми обръщай внимание. Излез. Забавлявай се.
Кайли погледна към майка си така, сякаш внезапно на челото й бе поникнало малко
дръвче. После сви рамене, слезе от колата и се затича. Меган гледаше след нея. Винаги.
Нищо, че дъщеря й бе достатъчно голяма да излезе сама на игрището. Меган трябваше да я
наблюдава, докато се увери, че нищо не я застрашава.
Десет минути по-късно Меган намери място за колата си зад кафене „Старбъкс“.
Погледна часовника си. Петнайсет минути до срещата.
Грабна чаша кафе с мляко и си намери маса в дъното. Вляво бяха насядали млади майки –