недоспали, с лекета по дрехите, в щастлив унес и с бебета на ръце, – които неуморно
бърбореха. Говореха за качествата на новите колички, кои преносими люлки се сгъват най-
лесно и докога да кърмят децата си.
Обсъждаха детските кедрови площадки с гумени уплътнители и на каква възраст да спрат
да дават биберони на децата си, най-сигурните детски седалки в автомобилите и избираха
между задното и предното прехвърляне на ремъка на детското кенгуру, между това и
страничното прехвърляне на ремъка. Едната се хвалеше със сина си Тоди, който бил толкова
„чувствителен към нуждите на другите деца, въпреки че е само на осемнайсет месеца“.
Меган се усмихна и пожела отново да бъде като тях. Бе обикнала ролята на току-що
родила майка, но при многото различни житейски роли в един миг тя се обръщаше назад и се
чудеше кога са й направили лоботомия. Знаеше какво ще стане с тези майки – щяха да
изберат подходящото подготвително училище така, сякаш правят избор на живот и смърт,
щяха да се редят на опашка, за да вкарат децата си в елитните групи, в паралелките по
гимнастика, по карате или лакрос, в курсовете по френски език.
Съпругът, който доскоро те е разбирал тъй добре, става заядлив, защото вече не желаеш
толкова секс, колкото преди да родиш бебето. И двамата, те, които преди това гледаха да се
изнижат и да изпълняват съпружеските си задължения където им попадне, вече едва се
поглеждаха дори когато бяха голи. Мислят си, че това не е от значение, че е естествено и
неизбежно, ала така се отдалечават един от друг. Обичат се, в някои отношения дори повече
отвсякога, ала се дистанцират и или не се съпротивляват на това, или изобщо не го
забелязват. Превръщат се в бавачки, светът им се стеснява и приема размерите и
ограничителите на техните потомци, а всичко става твърде възпитано, сбито и топло –
направо влудяващо, душно и сковано.
– Виж ти, виж ти.
Добре познатият глас накара Меган автоматично да се усмихне. Гласът все още съдържаше
в себе си сексапилна дрезгавина от уиски, цигари и късно лягане, глас, в който всяка дума
извикваше смях, а при произнасянето й усещаш дъха на двойна порция алкохол.
– Здравей, Лорейн.
Лорейн й отвърна с кривата си усмивчица. Косата й бе боядисана с евтина боя и
представляваше огромна руса грива. Самата Лорейн бе висока, пълна и някак изкривена и
наблягаше на това. Дрехите й сякаш бяха с два номера по-малки, ала това бе в нейна полза.
След толкова години Лорейн продължаваше да прави впечатление. Дори майките
преустановиха брътвежа си, за да я огледат с необходимото за случая негодувание, но не
повече от това. Лорейн отвърна на погледите им с подходящото изражение на лицето – знам
какво си мислите, но заврете мислите си, знаете къде.
Майките извърнаха поглед.
– Изглеждаш добре, хлапе – каза Лорейн.
Тя седна с подходящия за този акт ритуал. Бяха изминали – да, наистина! – цели
седемнайсет години. Лорейн беше съдържателка / управител на хотел, сервитьорка на
коктейли/ барманка.
Лорейн бе живяла живота си, бе го живяла трудно и без каквито и да било закрилници.
– Липсваше ми – каза Меган.
– Да, личи си от многото пощенски картички, които ми изпращаше.
– Съжалявам.
Лорейн махна с ръка, сякаш й бе додеяло от чувства. Тя затършува из чантата си и извади
една цигара. Майките, които седяха наблизо, ахнаха, сякаш бе измъкнала огнестрелно
оръжие.
– Господи, трябваше да запаля това нещо и да ги видя как бягат оттук.
Меган се наведе напред.
– Ако нямаш нищо против, отговори ми на въпроса, как ме откри?
Кривата усмивчица отново се появи на лицето на Лорейн.
– Хайде, сладурче. Винаги съм знаела как. Навсякъде имам очи и уши, нали знаеш?
Меган искаше да й зададе още въпроси, но нещо в тона на Лорейн я накара да не го прави.
– Погледни се само – продължи Лорейн. – Омъжена, с деца, с голяма къща. С много бели