кадилаци на паркинга. Твой ли е единият?
– Не. Аз съм с черната акадия.
Лорейн кимна с глава, сякаш отговорът й означаваше много.
– Радвам се, че си намерила стабилност, макар, честно казано, винаги да съм мислела, че си
по живота, нали разбираш? Като мен.
Лорейн се изкикоти леко и поклати глава.
– Знам – каза Меган. – Като че ли дори аз съм изненадана.
– Разбира се, не всички момичета, които се връщат към порядъчния живот, избират точно
това.
Лорейн извърна поглед, сякаш коментарът бе унизителен. И двете знаеха, че не е така.
– Голяма веселба падаше, нали?
– Голяма.
– При мен още е така – каза тя. – Това – и тя красноречиво погледна към майките, – искам
да кажа, че много ми харесва. Наистина. Но не знам. Не е за мен – сви рамене тя. – Може би
съм твърде егоистична. Имам нужда от нещо, което да ме стимулира.
– Децата дават стимул на човека, повярвай ми.
– Така ли? – отвърна тя, очевидно невъзприемаща твърдението й. – Е, радвам се да го чуя.
Меган не знаеше как да продължи.
– Значи още работиш в „Ла Крим“?
– Да, през по-голямата част от времето като барманка.
– И защо е това внезапно обаждане?
Лорейн повъртя незапалената цигара между пръстите си. Майките отново се върнаха към
своя безсмислен разговор, макар и не тъй въодушевено, както преди. Непрекъснато
поглеждаха крадешком към Лорейн, сякаш бе някакъв вирус, вкаран в живота на богатия
жилищен квартал с цел да го разруши.
– Както вече казах, винаги съм знаела къде се намираш. Но никога няма да те издам. Ясно
ти е, нали?
– Да.
– И сега не исках да те безпокоя. Ти избяга и последното нещо, което бих желала, е да те
дръпна обратно.
– Но?
Лорейн я погледна в очите.
– Някой те е разпознал. Разпознал те е като Каси.
Меган се размърда на стола си.
– Ти продължи да посещаваш „Ла Крим“, нали?
Меган мълчеше.
– Хей, разбирам. Повярвай ми. Ако и аз по цял ден се шляех с тези сладурчета – Лорейн
посочи с палец към крякащите като ято гъски майки, – щях от време на време да жертвам
селскостопанските прелести срещу една нощ навън.
Меган хвърли поглед към кафето си, сякаш търсеше отговор. Тя наистина се бе върнала в
„Ла Крим“, но само веднъж. Преди две седмици, около годишнината от нейното бягство, тя
бе отишла в Атлантик Сити, за да присъства на някакъв семинар и търговско изложение.
Тъй като децата й бяха вече пораснали, Меган бе решила да опита да си намери работа в
някое имение. Бе посветила последните няколко години на това да открие следващото
интересно нещо – нае си личен треньор, посещаваше курсове по йога и керамика, после се
записа в групата за писане на мемоари, което в случая бе курс по белетристика. Всяка една
от дейностите бе отчаян опит от страна на Меган да намери изхода за бягство, мечтан от
онези, които имаха всичко. В действителност те гледаха нагоре, вместо да погледнат надолу
и да потърсят просветената духовност, докато Меган знаеше, че отговорът най-вероятно
можеше да се намери на по-долно и примитивно равнище.
Ако я бяха попитали, Меган щеше да твърди, че не го е планирала предварително. Беше й
хрумнало на мига, нищо кой знае какво, ала втората нощ, отседнала в „Тропикана“, на две
пресечки от „Ла Крим“, тя облече най-впитата в тялото си рокля и отиде в клуба.
– Ти ли ме видя? – попита Меган.
– Не. И подозирам, че не си търсила мен.
В гласа на Лорейн се усети болка. Меган бе зърнала зад бара старата си приятелка, но не се
бе приближила. Клубът бе голям и тъмен. В такива места хората се стремят да останат
незабелязани. Лесно е да го направиш.
– Нямах предвид... – започна Меган и млъкна. – Тогава кой?
– Не знам. Но си идвала, нали?
– Дойдох само веднъж – отвърна Меган.
Лорейн не каза нищо.
– Не разбирам. Какъв е проблемът?
– Защо се върна?