могат да бъдат обяснени.
Той останал с нея. Държал челото й до късно през онази нощ. Донесъл й лекарствата,
целунал я по бузата, прегърнал треперещото й тяло и я накарал да се почувства обичана.
Тя бе погледнала Брум право в очите и му бе разказала всичко това, защото искаше той да
продължи с разследването на случая, да не обяви, че съпругът й е избягал, лично да се
ангажира, да намери най-близкия й човек, тъй като тя просто не можеше да живее без него.
Седемнайсет години по-късно, въпреки че бе научил някои тежки истини, Брум бе все още
тук. А местонахождението на Сариния съпруг и най-близък човек бе все още неразгадана
загадка.
Брук вдигна поглед към нея.
– Това е добре – каза той, като тутакси забеляза безсмислието на собствената си реплика. –
Имам предвид пристигането на сестра ти. Знам, че искаш сестра ти да дойде.
– Да, страхотно е – отвърна Сара с толкова равен тон, че спокойно можеше да се плъзне под
вратата. – Брум?
– Да?
– Говориш несъществени неща.
Брум сведе поглед към ръцете си.
– Просто се опитвах да бъда мил.
– Не. Виждаш ли, Брум, ти не просто искаш да си мил. При това никога не говориш
несъществени неща.
– Добро попадение.
– И така?
Въпреки всички уловки – светложълтата боя на стените, свежите цветя във вазата – Брум
виждаше едно-единствено нещо: разруха. Времето в неизвестност беше пагубно за
семейството. Децата бяха преживели няколко тежки години. Два пъти бяха хванали Сузи да
шофира след употреба на алкохол. Брандън се бе замесил с наркотици. Брум бе помогнал и
на двамата да избегнат неприятностите. Къщата все още имаше вид, като че ли баща им бе
изчезнал предишния ден – застинала във времето, очакваща завръщането му.
Сара широко отвори очи, сякаш бе осъзнала болезнена истина.
– Намери ли...?
– Не.
– Тогава какво?
– Може и нищо да не е – отвърна Брум.
– Но?
Брум седеше, опрял ръце на бедрата си, с глава между дланите. Той си пое дълбоко въздух и
надникна в нейните излъчващи болка очи.
– Изчезнал е още един от местните хора. Може би си гледала новините. Казва се Карлтън
Флин.
Сара се смути.
– Кога, каза, е изчезнал?
– Също като... – Той млъкна. – Както си живеел спокойно, Карлтън Флин в един миг
изчезнал – хоп! – и готово. Изчезнал без следа.
Сара се опита да обмисли думите му.
– Но... както сам ми каза още в самото начало. Хората понякога изчезват, нали така?
Брум кимна.
– Понякога по свое собствено желание – продължи тя. – Друг път не. Но се случва.
– Така е.
– Значи, седемнайсет години след изчезването на съпруга ми друг човек, на име Карлтън
Флин, също изчезва. Не виждам връзката.
– Може и да няма такава – съгласи се Брум.
Тя се приближи до него.
– Но?
– Но ето защо пропуснах годишнината.
– Какво означава това?
Брум не знаеше докъде да й разкаже историята. Той дори още не знаеше доколко сигурни са
известните му факти. Работеше върху една теория, която го разяждаше отвътре и не му
даваше покой през нощта, но в момента разполагаше само с нея.
– Денят, когато Карлтън Флин изчезна – каза той.
– Какво за него?
– Затова не бях тук. Той изчезна точно в деня на годишнината. Осемнайсети февруари –
точно седемнайсет години от деня, в който изчезна съпругът ти.
За миг Сара се слиса.
– Седемнайсет години от деня.
– Да.
– Какво означава това? Седемнайсет години. Може да е просто съвпадение. Ако бяха пет
или десет, но седемнайсет?
Той замълча, като я остави няколко секунди сама да си помисли.
Сара каза:
– Предполагам, че си проверил кой още е изчезнал? За да видиш дали в това се придържат
към някакъв модел?