сериозно. Дължеше му го. Щеше да му помогне, а после, честно или не, щеше да изчезне
завинаги.
Ала първото нещо, което изрече, щом излезе от стаята, бе:
– Къде е съпругът ми?
– Надолу по коридора вляво.
Тя бързо се запъти натам. Когато влезе в стаята, Дейв сепнато вдигна поглед, а Меган
почувства как сърцето й се сви от истинска любов. Тя се втурна към него и се отпусна в
обятията му. В този миг, подкрепена от мъжа си, тя се почувства в безопасност, и то в
достатъчна степен, за да се запита как се бе озовала на пътеката през онази нощ. Не беше ли
Лорейн човекът, който й бе предал съобщението да се срещне с Рей при руините?
Не беше ли Лорейн човекът, който пусна слуха, че Стюарт Грийн е още жив, макар че сега
бяха съвършено сигурни, че е мъртъв?
Не беше ли Лорейн човекът, който твърдеше, че е знаела къде е била Меган през
последните седемнайсет години, макар че това бе невъзможно?
Тя изтича обратно при специален агент Анджони.
– Къде е детектив Брум?
– Не знам. Спомена нещо за клуб, наречен „Ла Крим“.
Голдбърг посочи над рамото на Ирин към екрана на компютъра.
– Това е Лорейн, барманка в „Ла Крим“. Какво е станало, по дяволите?
– Убила е съпруга си насилник.
– Какво?
– Било е обявено за убийство при самозащита. Делото е закрито.
– Къде, по дяволите, е Брум? – озъби се Голдбърг. – Той трябва да знае за това.
Лорейн изкомандва:
– Пусни оръжието.
– За какво говориш? Тук съм, за да ти помогна, Лорейн.
– Моля те, Брум – каза тя и натисна по-силно пистолета на шията му. – Нощта беше дълга.
Пусни пистолета.
Брум изпълни молбата й.
– А сега повикай диспечера си. Кажи, че нямаш нужда от подкрепление, че тук е чисто.
Все още смаян, Брум изпълни нареждането й. После посочи трупа на пода.
– Кой е този?
– Нает е от Дел Флин.
– Какво искаше?
– Да ме изтезава, докато му дам информация за местонахождението на Карлтън. Макар че е
доста забавно. Беше от онези, които могат да дават, ала не могат да вземат. Има толкова
мъже като него.
Брум я погледна. Тя срещна очите му и кимна с глава, сякаш го поощряваше да види онова,
което сега бе очевидно.
– Господи... била си ти?
– Аха – отговори тя.
– Ти си убила всичките?
– Улучи. По един всяка година. Винаги на Марди Гра, но не мислех, че някой ще се досети
за модела. Повечето от тази измет бяха самотни, нямаше кой да се притесни за тях и да
докладва в полицията за изчезването им. Ти свърза случаите с Марди Гра и това ми направи
голямо впечатление.
– Направи го партньорът ми – отвърна Брум.
– Бившата ти съпруга, нали? Обзалагам се, че е умна жена. Поздравления.
Той замълча.
– О, не се тревожи, Брум. Нямам намерение да те убивам и да хукна да преследвам и нея,
нищо подобно. – Лорейн му се усмихна с кривата си усмивка и се вторачи в пистолета, сякаш
току-що се бе материализирал в ръката й. – Представях си хиляди начини, по които това би
могло да свърши, но не и да насоча пистолет към теб и да ти обяснявам. – Тя поклати глава.
– Всичко е толкова... Не знам... Опитваш се да печелиш време с надеждата, че някой ще
дойде да те спаси ли?
– Не е в стила ми.
– Добре, защото ще е наистина нетактично от твоя страна. Но не се притеснявай. Скоро
всичко ще се изясни.
– Какво ще се изясни?
– Планът ми. Искам да ти го кажа по моя си начин. Искам да слушаш, Брум. Ако някога си
имал някакви чувства към мен, постарай се да ме разбереш, става ли?
– Имам ли избор?
– Мисля, че нямаш, какъв избор, щом като държа пистолет в ръка. Но аз се уморих, Брум.
Досега бягах успешно, ала всичко си има край. Искам само... Искам да ме слушаш. Това е.
Ще започна отначало и може би ще видиш какво искам да кажа с всичко това, става ли?
Лорейн изглеждаше толкова искрена. Чакаше го да й отговори и той каза: