захранващата тръба и изключи дихателния апарат.
Дел знаеше, че някъде извън стаята ченгетата затварят здраво кръга около него и Голдбърг,
но така да бъде. Той вече бе загубил онова, което наистина имаше значение за него. Ето това
– това, което ставаше тук в момента, – то имаше най-голямо значение.
Дел не се отделяше от Мария. Не изпускаше ръката й от своята. В продължение на осем
часа той говореше на Мария за първия път, когато я бе видял, как още тогава е знаел, че са
определени един за друг. Той се смя на първата им среща, как се бе препънал на излизане от
автомобила в бързината си да й отвори вратата. Спомена всеки миг от деня, в който се роди
Карлтън, как едва не припадна при появата му, как никога не е била по-красива от мига, в
който е държала на ръце малкото си момченце. И накрая, когато до края на живота й
оставаха броени минути, той захлипа. Молеше я да му прости. Умоляваше я да не го оставя
сам-самичък. Говореше екзалтирано и яростно, ала така и не й каза какво се бе случило с
Карлтън.
Мария почина, докато Дел й държеше ръката.
Преди да бъде освободен от затвора, Рей Ливайн се съгласи за помогне на властите да се
опитат да намерят останките на Стюарт Грийн. Адвокатът му Флеър Хикъри подготви
документите. В замяна на помощта му Флеър настоя да не се повдигат никакви обвинения
срещу клиента му. Районната прокуратура тутакси се съгласи. Накрая обвиниха Рей Ливайн
само в това, че се е отървал от тялото на мъртвец – престъпление с отдавна изтекъл срок на
давност.
По искане на Сара Грийн, вдовицата на Стюарт Грийн, поставиха Брум начело на групата
за издирване. Рей Ливайн ги поведе по друга скрита пътека – в този казус имаше толкова
много скрити пътеки – към отдалечената скала, откъдето бе захвърлил натъпканите в торби,
части от тялото в едно езеро. Гмуркачите откриха няколко торби, все още непокътнати.
Така че сега всички бяха на гробищата и погребваха останките на Стюарт Грийн. Сара,
вече официално обявена за вдовица, стоеше между дъщеря си Сузи и сина си Брандън.
Брум наблюдаваше лицата им и се питаше какво ли ще последва. Сара бе живяла в
състояние на потиснатост толкова дълго време, че той се боеше да не би да остане така цял
живот.
За други животът продължаваше. Рики Маниън например бе оправдан за извършване на
убийство и бе освободен от „Рауей“.
Когато излезе през портата, никой не го посрещна.
Ковчегът се удари в дъното на ямата.
Брум тъкмо се бе върнал от поредното посещение/разпит при Лорейн. Тя говореше само
пред него – такова бе условието й, – но пък той имаше свободата да обсъжда онова, което бе
научил, с другите. В началото се питаше каква ли игра играеше тя – във всеки случай тя като
че ли нямаше нищо общо с изтощението и непрекъснатото криене; Лорейн се беше предала
твърде лесно и той се чудеше какво ли бе цялото онова говорене за „плана“ й.
Отне му известно време, но накрая разбра.
Брум бе станал неин довереник и изповедник и макар да не желаеше да го признае, на него
все още му харесваше да е с нея, което, разбира се, би могло да обясни затрудненията в
отношенията му с жените.
Лорейн знаеше, че той все още има въпроси, и правеше всичко възможно да му отговаря. По
време на последната им частна среща той каза:
– Разкажи ми за Рос Гънтър.
– Беше първата ми жертва – отвърна Лорейн, облечена вече в оранжеви дрехи. След съпруга
ми, естествено, аз бях малко по-амбициозна, но си струваше.
– Какво имаш предвид с това „амбициозна“?
– Виждаш ли, аз харесвах Стейси. Тя бе добро хлапе, страдала цял живот от мъжете.
Имаше ужасен приятел на име Рики Маниън. Няма да повярваш какво й правеше. А после,
тъй като понякога бедата не идва сама, Стейси привлече вниманието на друг ненормалник на
име Рос Гънтър. Така че първоначалният ми план бе да убия и двамата.
– И какво се обърка?
Лорейн се усмихна и извърна очи.