– За повечето мъже, които познавам, убийството може да е като, да речем, секса. След като
го извършиш веднъж, може за известно време да изгубиш желание за това. Така че аз убих
Гънтър и вместо да убия и Маниън, реших, че е много по-интересно да пришия убийството на
него. Истината беше, че като убия само Гънтър, Стейси нямаше да се освободи. Трябваше да
се отърва и от двамата. Странна логика, признавам, но подейства.
– Това стана през първата година?
– Да.
Тогава Брум стигна до самата същност.
– А Стююарт Грийн бе убит на втората година?
– Аха. Така стоят нещата. Не знаех какво е станало с него. Знаех, че съм го убила.
Изпратих Каси там, защото исках да разбере, че вече е свободна. Не мислех, че ще се
уплаши. А трябваше да се досетя. Това бе грешка от моя страна и ми послужи за урок. Така
или иначе, когато никой не откри тялото на Стюарт... е, аз също не узнах какво се е случило
с него. Струва ми се, че се поуплаших. Помислих, че Каси е скрила трупа или нещо такова.
Но после и тя изчезна. Дори по едно време си казах, че Рей може да я е убил и да е скрил и
двата трупа, особено след като го видях около развалините преди няколко седмици, точно
преди да се появи Карлтън Флин.
– Почакай, ти си го видяла?
Лорейн кимна.
– Едва не отложих цялата работа, но си казах, че едва ли ще съм жива на следващия Марди
Гра, така че по дяволите.
– Значи ти си нападнала Рей с бата и си откраднала фотоапарата. Искала си да вземеш
снимките, които е направил.
– Виноват – каза Лорейн. – Няма да ме обвиниш и в нападение, нали?
– Можем и да го пропуснем.
– Няма да е кой знае какво в сравнение с всички тези мъртъвци, нали така? Както и да е,
докъде бяхме стигнали? До Каси, нали?
Брум кимна с глава.
– Не исках да обърквам живота й, но трябваше да разбера какво става. Тази мисъл ме
преследваше. Опитах се да я намеря, но тя наистина бе успяла да изчезне. Междувременно те
наблюдавах, Брум, следвах те по твоя път, за да разбера какво се е случило със Стюарт
Грийн. Ти нямаше никаква представа. Без труп нямаше престъпление. Виждаш ли, и аз
понаучих нещо от това. Ама че объркване беше. Така че реших да променя начина си на
действие.
– Решила си да скриеш труповете – рече Брум.
– Аха.
– Направила си да изглежда така, сякаш мъжете са изчезвали или са избягали.
– Точно така. Ако продължавах да оставям трупове там горе, ченгетата непрекъснато щяха
да ги откриват. Щеше да се наложи всяка година да търся нови и нови места. Щеше да ми
дойде твърде много, ако разбираш какво говоря. Ала с изчезванията, е, в много случаи
нямаше за какво да се хванат.
– Все още ми убягва едно нещо.
– Тогава питай, хубавецо.
Брум не би трябвало да изпита удоволствие от думите й.
– Казала си на Меган – Каси, – че винаги си знаела къде е. Как?
– О, това си беше чиста лъжа – отвърна Лорейн. – До съвсем скоро нямах представа къде
може да е.
Това го изненада.
– Не разбирам. Как я откри накрая?
– Истината е, че Каси – нека не я наричаме Меган, така я познавам, – Каси бе най-добрата.
Обичах я. Истински. А тя обожаваше живота. Ето за това те не казват нищо, Брум. Чуваш за
наркотици и проституция, за насилие, но това не е всичко. Нали си виждал клубовете, Брум?
За някои момичета това е най-доброто, което могат да получат. Забавно е и е вълнуващо.
Всяка нощ купон, а в мизерния наш живот какво лошо, ако се наслаждаваш?
– И Каси бе едно от тези момичета?
– О, разбира се. Знаех, че този живот ще й липсва. Ето защо дори седемнайсет години по-
късно не се изненадах, когато тя посети клуба. Казала ти е, нали?
– Каза ми – кимна Брум.
– Уж идваше в Атлантик Сити по повод на някаква глупава конференция, но, разбира се,
накрая все се отбиваше в „Ла Крим“.
– И ти я позна?
– Аха. Проследих я на връщане до „Тропикана“. Имам приятели на рецепцията. Та те ми