– Направих го.
– И?
– Двамата бяха единствените, за които бяхме сигурни, че са изчезнали на осемнайсети
февруари – твоят съпруг и Карлтън Флин.
– За които бяхме сигурни? – повтори тя.
Брум изпусна дълбока въздишка.
– На четиринайсети март миналата година бе съобщено за изчезването на още един местен
жител – Стивън Кларксън. Три години преди това, на двайсет и седми февруари, изчезна още
един.
– И никой не беше намерен?
– Точно така.
Сара тежко преглътна.
– Тогава, значи, не става дума за датата. Може би става въпрос за февруари и март.
– Не мисля. Или поне тогава не го мислех. Виждаш ли – другите двама – Питър Бърман и
Грег Уагман – биха могли да изчезнат доста по-рано. Единият бе скитник, другият шофьор на
камион. И двамата не бяха семейни. Ако подобен тип мъже не се приберат у дома си цяло
денонощие, кой би разбрал? Ти, естествено, ще разбереш. Но ако мъжът е ерген или разведен,
или пък непрекъснато е на път...
– Ще минат дни, дори седмици, преди да докладват за изчезването им – довърши
изречението му Сара.
– Дори повече.
– Така че тези двамата също може да са изчезнали на осемнайсети февруари.
– Не е толкова просто – отвърна Брум.
– Защо?
– Защото колкото повече разглеждам случаите по този начин, толкова по-трудно определям
модела на действие. Уагман например е от Бъфало – не е местен. Никой не знае къде и кога е
изчезнал, но аз успях да проследя движението му и разбрах, че е могъл да мине през
Атлантик Сити някъде през февруари.
Сара се замисли.
– Спомена петима, в това число и Стюарт, изчезнали през последните седемнайсет години.
Има ли още?
– И да, и не. Като цяло открих деветима мъже, които долу-горе пасват на модела. Ала в
някои случаи теорията взема превес.
– Например?
– Преди две години някакъв мъж на име Клайд Хорнър, който живеел с майка си, бил
обявен за изчезнал на седми февруари.
– Е, не е на осемнайсети февруари.
– Вероятно не.
– Може би става дума за месец февруари.
– Може би. Това е проблемът с теориите и моделите. Нужно е време. Продължавам да
събирам доказателства.
Очите й се напълниха със сълзи. Тя премига, за да ги отпъди.
– Не разбирам. Как никой не го е забелязал, след като са изчезнали толкова много хора?
– Какво да забележат? – попита Брум. – По дяволите, дори аз не го виждам съвсем ясно
още. Непрекъснато изчезват хора. Повечето бягат от дома си. По-голямата част от тях се
разоряват, или не притежават нищо, или пък кредиторите са по петите им, така че те бягат и
започват нов живот. Пътуват из страната. Понякога променят имената си. Друг път – не.
Мнозина от тези мъже... е, никой не ги търси. Никой не иска да ги намери. Една жена, с която
разговарях, ме помоли да не търся съпруга й. Имаше три деца от него. Тя мислеше, че той е
избягал с някоя – както се изрази самата тя – „вносна курва“ и че това е най-хубавото нещо,
което се е случвало някога на семейството й.
Известно време и двамата мълчаха.
– А преди? – заинтересува се Сара.
Брум знаеше какво искаше да каже тя с този въпрос, ала въпреки това попита:
– Преди ли?
– Преди Стюарт. Някой изчезвал ли е преди съпруга ми?
Той прокара пръсти през косата си и вдигна глава. Погледите им се срещнаха.
– Не открих такова нещо – отвърна Брум. – Ако говорим за модел, то той започва със
Стюарт.
4
Рей се събуди от тропане по вратата.
Той отвори едно око и тутакси съжали. Светлината му подейства като удар с нож. Той
хвана главата си с ръце, защото се опасяваше, че черепът му ще се разцепи на две от ударите,
които усещаше отвътре.
– Отвори, Рей.
Беше Фестър.
– Рей?
Хлопането продължаваше. Всяко почукване проникваше в слепоочието му като „две-и-две-
четири“.