– Ще я откарам.
– Мисля, че Ранди може да я върне у дома.
– Много ще ми помогне – отвърна Дейв. – Не мога да я чакам да си получи шофьорската
книжка, за да се оправя сама.
– Чувам, че би могъл.
Дейв седна и й се усмихна. Тя отвърна на усмивката му. Той потупа с ръка мястото до себе
си.
– Ще седнеш ли до мен? – попита.
– Имам да свърша още милион неща.
– Само пет минутки.
Меган седна на дивана. Дейв я прегърна с ръка и я придърпа към себе си. Тя се сгуши в него
и опря глава на гърдите му. По стар навик той прехвърляше каналите с дистанционното. Тя
не му направи забележка. Картините бързо се редуваха една след друга.
Бяха далеч от съвършенството, Меган го знаеше. В края на краищата можеха дори да не си
подобрят отношенията. Но най-после помежду им се бе възцарила честността. Тя не знаеше
докъде ще стигнат, но в този момент всичко изглеждаше доста добре. Копнееше за нормален
живот.
Харесваше й да участва в родителския график, да организира обеди, да помага на децата в
домашните им упражнения, да гледа телевизия с мъжа, когото обича. Надяваше се, че
чувствата й ще продължат дълго, ала историята на човешките отношения й казваше друго.
Отново щеше да ги обхване безпокойство. Така трябваше. Скръб, страх, страст, най-тъмните
тайни – нищо не продължаваше вечно. Може би обаче, ако тя си поемеше дълбоко дъх и го
задържеше, щеше да накара това чувство да остане с нея поне още мъничко.
* * *
Document Outline
Корица
За автора
Анотация
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
ЕПИЛОГ