– Паразити! – изписка момчето.
Рей се запита дали бе възможно да падне още по-ниско.
Новото сритване в пищяла му даде отговор на въпроса: Не!
„Охранителят“ на Айра – огромен мъж с обръсната до голо глава на име Фестър – избута
Рей встрани с ръката си, напомняща ствол на дъб. Той прояви малко повече ентусиазъм от
необходимото, като едва не го събори на земята. Рей погледна Фестър в стил „Какви ги
вършиш?“. Фестър раздвижи устни, за да се извини. Той беше шеф и приятел на Рей, както и
собственик на „Работа със знаменитости: тук се наемат папараци“ и наименованието на
фирмата му напълно отговаряше на дейността й. Рей не дебнеше знаменитостите с
надеждата да направи компрометиращи фотографии, които да продаде на таблоидите, както
правеха истинските папараци. Не, всъщност Рей беше под въздействието на Бийтълманията
– предлагаше „части от живота на знаменитостите“ на онези, които бяха готови да платят за
това. С една дума, клиенти с изключително високо самомнение, което най-вероятно нямаше
нищо общо с действителността, наемаха папараци, които да ги следват навсякъде, постоянно
да ги фотографират и да им предоставят снимките за брошурата „Последната знаменитост
със собствения си изключителен папарак“.
Рей предполагаше, че би могъл да падне и още по-ниско, ала не и без изключителното
Божие благоволение.
Семейство Едълстийн бе купило МегаПакета от А списъка на фирмата – два часа с трима
папараци, един охранител, един журналист, един микрофон с широк обхват за сензационни
материали, всичко това подчинено на човека знаменитост и неговите фотографии, сякаш
беше Чарли Шийн, който се промъква в някой манастир. МегаПакетът излизаше и с подарък
– дивиди плюс лицето ти върху корицата на някое от евтините клюкарски списания с
поръчаното заглавие най-отгоре.
Цената на МегаПакета?
Четири хиляди долара.
Да отговорим и на налагащия се от този факт въпрос: Да, Рей се мразеше.
Айра профуча край него и изчезна в салона. Рей наведе фотоапарата си и хвърли поглед
към другите двама папараци. Никой от тях не носеше началната буква „Н“ на думата
„несретник“ на челото си, защото би било напълно излишно.
Рей погледна часовника си.
– По дяволите – изруга той.
– Какво?
– Остават ни петнайсет минути по часовник.
Колегите му – и двамата достатъчно умни, за да напишат имената си с пръст в калта –
изпъшкаха. Цели петнайсет минути. Това означаваше да влязат и да работят по уводната
част. Рей ненавиждаше работата по уводната част. Тържеството се провеждаше в Уингфийлд
Манър, пошла до глупост банкетна зала, която, ако върнем съвсем малко поглед назад,
бихме могли да объркаме с някой от дворците на Саддам Хюсеин. В нея имаше полилеи и
огледала, слонова кост и дърворезба, както и голямо количество ослепително златна
мазилка.
Видението с въображаемата кръв отново се върна пред очите му. Той попремига, за да го
прогони.
Събитието изискваше от гостите да са с фракове.
Мъжете изглеждаха уморени и богати. Жените бяха добре поддържани и допълнително
разкрасени с помощта на хирургията. Рей си проправяше път сред тълпата, облечен в сините
си джинси, омачкания си сив блейзър и черните си обувки.
Неколцина от гостите го загледаха така, сякаш току-що бе повърнал в салатите им.
Оркестърът се състоеше от осемнайсет музиканти плюс един аниматор, който трябваше да
окуражава гостите да се забавляват по всякакъв начин. Нещо като бездарен домакин на
телевизионно шоу с игра. Или нещо като Гай Смайли от „Мъпет Шоу“. Аниматорът грабна
микрофона и каза:
– Дами и господа, добре дошли на празненството по случай посвещаването в Тора и
превръщането в истински мъж на единствения сред нас... Айра Едълстийн!
Айра се появи с две... Рей не бе сигурен в правилната терминология, но може би най-
вярната фраза в случая беше „стриптийзьорки от висока класа“.