върне?
Не. Поне тя не си го представяше. Или пък, като си помислиш, неговото завръщане би
обяснило всичко.
Внезапно вълнението й прерасна в страх. В миналото имаше хубави мигове, вълнуващи
мигове, забавни мигове. Но имаше и много, много страховити мигове.
Като си помислиш, нима всички те не вървяха ръка за ръка?
Нима това не беше част от живота?
Стюарт Грийн. Тя си мислеше, че това бе отдавна заровен дух. Но човек не може да зарови
дух, нали?
Меган потръпна, прегърна Дейв през кръста и се приюти още по-близо до него. За нейна
изненада той взе ръката й в своята и я попита:
– Добре ли си, миличка?
– Нищо ми няма.
Мълчание. След малко той каза:
– Обичам те.
Меган разбра, че никога няма да може да заспи, но заспа. Хвърли се в съня като от висока
канара. В три след полунощ, когато мобилният й телефон звънна, тя все още бе прилепнала
за съпруга си в постелята, а ръката й продължаваше да го прегръща през кръста. Без да се
колебае, тя протегна ръка към телефона. Погледна на екранчето кой се обажда, макар че
нямаше нужда.
Все още в полудрямка, Дейв изруга и каза:
– Не вдигай.
Ала Меган просто не можеше да не вдигне. Вече се бе изтърколила от леглото и търсеше с
крака чехлите си. Постави слушалката до ухото си.
– Агнес?
– Той е в стаята ми – прошепна старицата.
– Всичко ще е наред, Агнес. Тръгвам.
– Моля те, побързай. – Ужасът в шепота й не би могъл да бъде по-очевиден, дори ако бе
изписан с премигваща неонова светлина. – Мисля, че има намерение да ме убие.
Брум не си направи труда да освети служебната си значка, когато влезе в „Ла Крим“, в
неговия „Салон за мъже“ – евфемизъм за толкова много неща, – ситуиран на две кратки
пресечки от географска гледна точка (ала дълги в много други отношения) от Дъсчената
пътека4 на Атлантик Сити. Бодигардът на име Лари, стар негов познайник, вече го бе видял.
4 Историческата Дъсчена пътека – в курортния град Атлантик Сити, разположен по
източното крайбрежие на САЩ, е изградена от дъски пешеходна пътека, свързваща хотелите
с плажа. – Б. пр.
– Здрасти, Брум.
– Здрасти, Лари.
– По работа или за удоволствие? – попита Лари.
– По работа. Руди тук ли е?
– В офиса си.
Беше десет сутринта, но в клуба вече имаше няколко въодушевени посетители и доста
въодушевени танцьори. Един от персонала приготвяше винаги популярния бюфет „всичко за
хапване“ (само храна – ха-ха!), като размесваше върху подносите сухи мезета, останали от
памтивека. Трябва да отбележим, че бюфетът бе истински развъдник на салмонела и
епидемията чакаше да избухне всеки момент, но понякога служителите наистина нямаха
избор – оставаше им само такава храна.
Руди седеше зад бюрото си. Може да е работил допълнително по „Семейство Сопрано“5,
освен ако директорът по кастинга не го бе натоварил твърде много с обичайните неща. Той
беше едър мъж със златен синджир, толкова дебел, че да вдигне котвата на кораб за
фестивали и круизи, носеше и розов пръстен, какъвто би могъл да се нахлузи на китките на
повечето от танцьорките в бара.
5 Американски драматичен сериал на сценариста Дейвид Чейс. – Б. пр.
– Здрасти, Брум.
– Какво става, Руди?
– Мога ли да направя нещо за теб?
– Знаеш ли кой е Карлтън Флин? – попита Брум.
– Разбира се. Малък пикльо с меки мускули и изкуствен тен.
– Знаеш ли, че е изчезнал?
– Да, чух за това.
– Недей да тъжиш много.
– Изплаках си очите – отвърна Руди.
– Нещо да ми кажеш за него?
– Момичетата разправят, че пишката му била малка. – Руди си запали цигара и посочи с
нея към Брум. – Стероиди, приятелю. Стой далеч от тях. Те те съсухрят и те сбръчкват като
стафида.
– Оценявам и здравния съвет, и образността ти. Нещо друго?
– Вероятно е посещавал доста клубове – каза Руди.