Брум начумерено отмина въпроса.
– Познаваш ли ги, да, или не?
– Ееее, добре де, съжалявам, че попитах. – Руди разхвърля снимките на бюрото.
– Не знам. Този ми изглежда познат.
Питър Бърман. Безработен. Обявен за изчезнал на 4 март преди осем години.
– Откъде го познаваш?
Свиване на рамене.
– Как се казва?
– Не съм казал, че го познавам. Казах, че ми изглежда познат. Не знам откога и откъде.
Може да съм го виждал преди години.
– Преди осем години, а?
– Не знам, може би, защо?
– Покажи фотографиите из заведението. Виж дали някой ги познава. Не казвай за какво ти
трябва.
– По дяволите, аз самият не знам за какво.
Брум бе проверил всички случаи. Засега – а бе още рано – единственият случай, придружен
с изчезването на жена, бе, разбира се, този на Стюарт Грийн. По времето, когато е работила
тук, я наричали Каси. Никой не знаеше истинското й име. Федералните, пък и повечето
полицаи, се изпариха набързо, щом стриптийзьорката влезе в играта. Разнесоха се клюки,
които стигнаха до квартала на Грийн. Децата могат да бъдат доста подли. Сузи и Брандън
трябваше да чуят какви ли не подигравки по отношение на баща си, който бил избягал с
екзотична танцьорка.
Само едно ченге – едно, вероятно, доста тъпо ченге – не бе повярвало на това твърдение.
– Нещо друго? – попита Руди.
Брум поклати глава и се запъти към вратата. Вдигна поглед и видяното го накара внезапно
да спре.
– Какво има? – попита Руди.
Брум посочи нагоре.
– Охранителни камери?
– Разбира се. В случай, че започнат съдебен процес срещу нас. Е, преди два месеца този
човек изтегля дванайсет хиляди долара от кредитната си карта. Когато жена му разбира, той
твърди, че някой е откраднал кредитната му карта, или пък, че е жертва на измама и други
такива глупости. Заявява, че никога не е идвал тук. Иска си парите обратно.
Брум се усмихна.
– И?
– И аз му изпратих снимка от охранителната камера, на която той танцува, притиснал
партньорката до себе си, и аз му казах, че ще се радвам да изпратя цялата видеокасета на
съпругата му. После предложих да даде допълнителен бакшиш на момичетата, защото те
работеха усърдно онази нощ.
– Колко време, преди да го презапишеш?
– Да го презапиша ли? Коя година сме сега, 2008-а? Всичко вече е цифрово. Нищо не
презаписвам. Пазя всеки факт от последните две години тук, вътре.
– Мога ли да видя онова, което имаш за осемнайсети февруари? От тази, както и от
миналата година.
Рей пътуваше с колата си към офиса на „ФедЕкс“ в Нортфийлд. Включи компютъра си и
принтира фотографията на Карлтън Флин, направена в Пайн Барънс. Знаеше, че ако просто
я изпрати в Групата, отговорна за стандартизация на формата, фотофайлът можеше да
покаже с чий фотоапарат е заснета. Ето защо той я принтира и й направи цветно копие.
Хвана я за крайчеца, за да не оставя пръстови отпечатъци.
Изтри плика с гъба, използва обикновена синя химикалка за надписа, който направи с
печатни букви. Адресира писмото до Полицейското управление на Атлантик Сити и потегли
към пощенската кутия, разположена на тиха уличка в Абсикън.
Видението с кръвта отново се появи пред очите му.
Беше се запитал дали това не е твърде рисковано, дали наистина ще се върне пак при него.
Не виждаше как би станало и може би сега, след толкова много години, това дори не бе най-
важното. Той нямаше избор. Каквото и да изровеха накрая, каквато и неприятност да
произтичаше от това за него, какво губеше? Не му се мислеше за отговора. Рей метна плика в
пощенската кутия и потегли.
6
Меган рязко спря колата и отвори вратата откъм мястото, отредено за пътника. Бързо
прекоси фоайето, като мина покрай уморения от безсънната нощ портиер, който подбели очи,
като я видя да свива вляво по другия коридор.
Стаята на Агнес бе третата от дясната страна. Меган отвори вратата и чу тихо пъшкане