в стаята й и я заплашваше. Дейв пак искаше да пренебрегне ставащото.
– Остави телефона да звъни – уморено простенваше той. – Ще трябва да изискаме по-голям
контрол над нея.
Но Меган не можеше така. Във всеки случай още не.
Лекарите я бяха предупредили, че положението на Агнес се влошава и че е почти готова за
„третия етаж“, където настаняват пациентите с Алцхаймер. За външни хора това
изглеждаше жестоко, ала сега Дейв повярва. Тъй като нямаше никаква надежда за
излекуване, работещите на „третия етаж“ правеха всичко възможно, за да могат пациентите
да се почувстват удобно, като използват „утвърждаваща терапия“, което в общи линии
означаваше следното: „Щом вярваш, че е истина, значи е истина“. Така че, ако вярваш
например, че си двайсет и две годишна майка на новородено, сестрите те оставяха да храниш
и гушкаш „пеленачето“ (кукла) и му гугукаха като роднини, дошли да го видят.
Друга една жена вярваше, че е бременна, така че непрекъснато питаше колко време й
остава до термина, дали иска момиче или момче и други такива.
Меган погледна уплашеното лице на Агнес. Само преди няколко години Агнес бе язвителна
– забавна, рязка и удивително цапната в устата. Една вечер, когато двете жени си бяха
пийнали достатъчно, Меган дори й разказа част от истината за миналото си. Не цялото.
Само намекна, че е имало още нещо. А Агнес бе отвърнала:
– Знам, сладурче. Всички си имаме тайни.
Повече не издумаха и дума за това. Колчем Меган искаше да повдигне въпроса отново – е,
тогава пък все ставаше твърде късно.
– Вече съм добре – заяви Агнес. – Можеш да си тръгваш.
– Имам още малко време.
– Трябва да закараш децата на училище, нали?
– Достатъчно големи са, за да се погрижат сами за себе си.
– Наистина ли? – наклони на една страна главата си тя. – Меган?
– Да?
– Какво ще направиш, ако тази нощ той пак пристигне?
Меган върна вниманието си към нощната лампа.
– Кой я загаси?
– Той.
Меган се зачуди. Утвърждаваща терапия. А защо не, по дяволите?
Може пък тя да предложи на ужасената жена успокоение.
– Донесох нещо, което може да помогне.
Тя бръкна в чантичката си и измъкна нещо, което напомняше на дигитален будилник.
Агнес изглеждаше объркана.
– Това е шпионска камера – каза Меган.
Беше я купила от ТВ магазин за шпионски материали. Да, тя можеше да каже, че е
шпионска камера – утвърждаващата терапия нямаше нищо общо с честността, – но защо
трябваше да се лъже, без да има нужда от това?
– Така ще можем да хванем копелето на местопрестъплението.
– Благодаря ти – отвърна Агнес с насълзени – може би от облекчение? – очи. – Много ти
благодаря, Меган.
– Няма нищо.
Меган остави камерата така, че да гледа към леглото. Камерата работеше с индикатор за
време и движение. Агнес винаги се обаждаше в три след полунощ.
– Сега ще направя ето какво – заобяснява тя. – Ще наглася таймера, така че записът да
започне в девет вечерта и да продължи до шест сутринта, съгласна ли си?
– Ръцете ти – каза Агнес.
– Моля?
– Треперят.
Меган погледна към тях. Агнес имаше право. Пръстите й едва уцелваха бутоните.
– Щом дойде за мен – прошепна Агнес, – и моите ръце се разтреперват.
Меган отново се приближи до леглото и пак прегърна свекърва си.
– И ти, нали, Меган?
– Какво и аз?
– И ти си уплашена. Трепериш, защото се боиш от него.
Меган не знаеше какво да отговори.
– В опасност си, нали, Меган? И при теб ли идва?
Меган понечи да каже „не“, да я успокои, че всичко е наред, ала се спря. Не искаше да я
лъже.
Защо Агнес да си мисли, че е единствената, която се страхува?
– Аз... не знам – отвърна Меган.
– Но ти се боиш, че е дошъл, за да те вземе?
Меган преглътна и си помисли за Стюарт Грийн, за края на тяхната история.