– Мисля, че е така.
– Не би трябвало.
– Не трябва ли?
– Не.
Меган се помъчи да кимне.
– Добре. Да ти кажа ли нещо? Няма да се страхувам, ако и ти не се страхуваш.
Ала Агнес се намръщи и отпъди с махване на ръка снизхождението в отговора й.
– Има разлика.
– Каква е тя?
– Ти си млада – отвърна Агнес. – Силна си. Издръжлива. Сблъсквала си се със
злощастието, нали?
– Също като теб.
Агнес го пропусна покрай ушите си.
– Не си стара жена, прикована към леглото. Не трябва да лежиш безпомощна в мрака и да
чакаш трепереща да дойде и да те прибере.
Меган само я погледна и си помисли: Леле, ами сега? Кой е подложен на утвърждаваща
терапия в момента?
– Не чакай в мрака – развълнувано прошепна Агнес. – Никога не се чувствай безпомощна.
Ще го направиш ли? Заради мен? Не искам да се чувстваш така.
– Добре, Агнес.
– Обещаваш ли?
Меган кимна.
– Обещавам.
Говореше сериозно. Утвърждаваща терапия или не, Агнес бе изрекла универсална истина:
Да си уплашен е лошо, но да се чувстваш безпомощен е още по-зле. И бездруго, откакто видя
Лорейн, Меган се забавляваше с мисълта да осъществи голямата промяна. Това можеше да
извади миналото й на показ по лош начин, ала Агнес бе подчертала, че така е по-добре,
отколкото да лежиш безпомощна в мрака.
– Благодаря ти, Агнес.
Старата жена замига с очи, сякаш искаше да спре напиращите си сълзи.
– Тръгваш ли?
– Да. Но ще се върна.
Агнес разтвори обятия.
– Може ли да останеш близо до мен малко по-дълго? Не много. Знам, че трябва да тръгваш.
Но няколко минути няма да те забавят кой знае колко, нали?
Меган поклати глава.
– Никак дори.
7
Брум тъкмо бе започнал да гледа заснетото от охранителните камери, да наблюдава разни
идиоти, които излизаха през вратата с чаши в ръце, с мъниста, със смешни шапки и
момичета, когато го повика Руди от „Ла Крим“.
– Карлтън Флин е имал любимо момиче – рече Руди.
– Коя?
– Тони Алюър.
Брум подбели очи.
– Това истинското й име ли е?
– Толкова истинско, колкото всичко по нея, ако разбираш накъде бия – отвърна Руди.
– Ами да, ти си цар на деликатността. Тя кога ще дойде?
– В момента е тук.
– Ще намина към нея.
Брум се канеше да изключи компютъра, когато Голдбърг, негов шеф, едър мъжага с
библейски пропорции, попита:
– Какво, по дяволите, е това?
Голдбърг се наведе над него. Вонеше на бира, пот и риба.
– Видеоматериалите на „Ла Крим“ от нощта, когато изчезна Флин.
– Защо ги преглеждаш?
Брум не искаше да се задълбочава в проблема, ала Голдбърг нямаше да го отмине току-
така. Голдбърг носеше бежова дреха с копчета до долу, която най-вероятно в началото на
жизнения си път е била чисто бяла. Той не говореше, а ръмжеше, като си мислеше, че така ще
прикрие безинтересните си мисли. Засега успяваше.
Брум стана.
– Търся връзка между Стюарт Грийн и Карлтън Флин. И двамата изчезнаха на една и съща
дата.
Голдбърг кимна с глава, сякаш се бе замислил дълбоко.
– И докъде те отведоха заключенията ти?
– Обратно в „Ла Крим“. Флин е харесвал особено много една стриптийзьорка.
– Хм – потърка брада Голдбърг. – Като Стюарт Грийн ли?
– Може би.
Брум измъкна флашката от компютъра. Може би щеше да помоли Ирин да ги погледне. Тя
имаше око за такива неща.
Можеше да й ги остави по пътя си. И бързо отмина Голдбърг.
Щом зави зад ъгъла, той се обърна назад, притеснен, че Голдбърг може да е по следите му.
Но не беше. Голдбърг се бе навел над телефона, прикрил с шепа микрофона на слушалката
да не го чуват, сякаш това имаше голямо значение.
Двайсет минути по-късно, след като бързо хвърли флашката в стаята на Ирин, Брум