– Някое гадже, родител, близък приятел.
– Правиш си майтап, нали?
За жалост объркването й бе напълно оправдано. Тя нямаше никого, освен пудела на име
Ралфи. Дотук.
– Кога видя Флин за последен път? – попита Брум.
– През нощта, преди да, ъъъ, да си тръгне или там каквото е станало.
– Къде отидохте?
– В началото бяхме тук. Той обичаше да ме гледа как танцувам. Мъжете рядко купуват
танци на пилон и той ще се усмихне и ще гледа, а после ще ме отведе у дома, ще ме нарече
курва, задето съм танцувала, и ще ме нарани.
Брум се стараеше да не показва нищо с изражението на лицето си. Искаш да дойдеш тук, да
си изпуснеш парата или нещо друго, каквото и да е, никой няма да те осъди. Но онова, което
не се казваше, бе, че това никога не им бе достатъчно. Така че Карлтън Флин започва със
съвсем дребни залози и дребни печалби, но не след дълго започва да мечтае за още. Винаги
така става. Залаганията следват едно след друго. Най-добре го е казал дядото на Брум: „Ако
непрекъснато се усещаш незадоволена, оглеждаш се за втори мъж“.
– Възнамеряваш ли да го видиш пак? – попита Брум.
– Трябваше да се срещнем вечерта, когато той, нали знаете, изчезна.
– Какво стана?
– Обади се и каза, че ще закъснее. Но изобщо не се появи.
– Каза ли защо ще закъснее?
– Не.
– Знаеш ли къде е бил същия ден?
Тони поклати глава. До ноздрите му стигна спарена воня от лак за коса и съжаление.
– Да ми кажеш нещо за този ден?
Отново поклащане на главата.
– Не разбирам – заключи Брум. – Този тип непрекъснато те е наранявал, нали така?
– Да.
– И това е ескалирало.
– Ъ?
Брум потисна въздишката си.
– Ставало е все по-лошо и по-лошо.
– О! Да. Така е.
Брум разпери ръце.
– Как, мислеше, ще свърши това?
Тони попремига, извърна поглед встрани, замисли се за миг.
– По начина, по който свършваше винаги. Щеше да се умори от мен. Щеше да си хване
следващата – сви рамене в добавка тя. – Или щеше да ме убие.
8
Думите „Кантора Хари Сътън“ бяха красиво изписани върху армираното стъкло. Старата
школа.
Меган леко почука на стъклото и Хари отговори с ехтящ глас:
– Влез!
Тя хвана топката на бравата. Преди няколко часа тя бе позвънила вкъщи и бе казала на
Дейв, че ще се върне късно. Той искаше да узнае причината. Тя го бе посъветвала да не се
тревожи и бе затворила. А сега бе тук, беше се върнала в Атлантик Сити, мястото, което
познаваше твърде добре.
Меган отвори вратата със съзнанието, че това й действие вероятно щеше да промени
всичко. Офисът още представляваше запусната канцелария, състояща се от една стая с
ниски секции, ала Хари можеше да я ползва и в такъв вид.
– Здрасти, Хари!
Хари не бе привлекателен мъж. Под очите му имаше толкова дълбоки торбички, че ако ги
напълнеше с вода, в тях можеше да организира двайсетдневен круиз по море. Носът му бе
подут като на карикатура.
Косата му стряскаше с белотата си, която би изчезнала само под дулото на пистолет. Ала
усмивката му, да, тя бе изпълнена с щастие. Усмивката му стопли Меган, върна я обратно и
я накара да се почувства в безопасност.
– Твърде дълго те нямаше, Каси.
Някои наричаха Хари „уличен адвокат“, ала това не бе чистата истина за него. Преди
четири десетилетия той бе завършил юридическия факултет в Станфърд и бе започнал
сътрудничество в престижната юридическа фирма „Кронбърг, Райтър и Роузмън“. Една нощ
няколко добронамерени колеги повлякоха свенливия и тих адвокат в Атлантик Сити да
играят хазарт, да задяват момичета и изобщо да се потопят в разврат. Срамежливият Хари се
отдаде на безпътица и повече не излезе от там. Напусна голямата фирма, написа името си
върху вратата на точно тази кантора и реши да защитава онеправданите в града, които в
много отношения се състояха от всички, започнали живота си от тук.