ценеше. Той бе не само неговото препитание, а и единствената му връзка със стария Рей, с
живота, който Рей познаваше, преди да зърне кръвта, и да бъде проклет, ако сега се предаде
без бой.
Твърде късно.
Каишката бе вече изхлузена от ръката му. Той се чудеше дали ще му се предостави друга
възможност, дали крадецът ще бръкне в портфейла му за четиринайсетте долара и така ще
даде шанс на Рей. Но не можеше да чака, за да разбере.
С все още размътена глава и треперещи колене Рей извика:
– Не!
И се опита да се хвърли върху нападателя си. Улучи нещо – може би краката му – и се
опита да ги обгърне с ръце.
Не успя, ала въздействието на акта му се оказа достатъчно.
Нападателят падна. Падна и Рей, като се приземи по корем.
Рей чу тропота от падащ предмет и трескаво се надяваше да не е закачил с ръка собствения
си апарат. Помъчи се да отвори очи, успя да прогледне през тесните цепки между клепачите
си и зърна фотоапарата на около метър и половина от себе си. Опита се да се довлече до него,
но докато се напъваше, забеляза две неща, от които кръвта му се смрази.
Първото беше бата за бейзбол, захвърлена на паважа.
Второто – което бе и по-интересното в случая – беше една ръка в ръкавица, която вдигаше
батата.
Рей се опита да повдигне поглед, ала напразно. Спомни си за миг летния лагер, организиран
от баща му, когато Рей беше хлапе. Татко – всички лагеруващи го наричаха Чичо Бари –
обикновено водеше щафетата, на която се носеше баскетболна топка точно над главата и
носещият се въртеше колкото е възможно по-бързо, като се взираше в топката, а после,
невероятно бързо, трябваше да дриблира по цялата дължина на игрището и да постави
топката в коша.
Проблемът се състоеше в това, че ти се завиваше свят от въртенето и носещият топката
падаше на една страна, докато топката политаше на другата. Ето така падна и той сега –
сякаш се катурна наляво, а останалият свят се наклони надясно.
Крадецът на фотоапарата вдигна бейзболната бата и тръгна към него.
– Помощ! – викна Рей.
Никой не се появи.
Рей се паникьоса. Паниката тутакси бе последвана от примитивна инстинктивна реакция
за оцеляване. Да избяга. Помъчи се да стане, но не, това просто не бе възможно в момента.
Рей представляваше разпльоскана на земята каша. Още един опит, още един силен удар с
бейзболната бата...
– Помощ!
Нападателят направи две крачки към него. Рей нямаше избор. Както бе все още по корем,
той пълзешком се отдалечаваше като ранен рак. О, това щеше да се получи със сигурност.
Щеше да е достатъчно бързо, за да увеличи разстоянието между себе си и проклетата бата.
Увитата в мръсна хартия бата бе практически над него. Той нямаше никакъв шанс.
Рамото на Рей се опря в нещо и той осъзна, че това е автомобилът му.
Зърна батата да се приближава във въздуха към него. Делеше го секунда, може би две от
това батата да разбие главата му. Имаше само една възможност и той се възползва.
Обърна главата си така, че дясната му буза се опря върху паважа, прилепна върху него
колкото е възможно повече и се плъзна под колата.
– Помощ! – извика отново той.
После се обърна към нападателя си:
– Хайде, вземи фотоапарата и изчезвай!
Нападателят направи точно това. Рей чу как стъпките му заглъхват надолу по улицата.
Ужасен студ. Опита се да се измъкне изпод колата. Главата му попречи, ала накрая той успя.
Седна на улицата, облегнал гръб на предната дясна врата на автомобила си. Поседя известно
време така.
Невъзможно беше да прецени колко дълго бе останал в това положение. Възможно бе дори
да е изгубил съзнание.
Щом усети малко сили в себе си, Рей започна да проклина света, промъкна се в колата си и
включи двигателя.
Странно, помисли си той. Днес е годишнината от появата на онова кърваво петно, а той
проля цял тон кръв от своята собствена. За малко да се усмихне на съвпадението.