харесваше.
Тя затвори фризера и погледна към двете си деца през еркерния прозорец над кътчето за
закуска. Прозорците осигуряваха „съвършена утринна светлина“ в помещението. Такава бе
идеята на архитекта. Наскоро обновената кухня разполагаше и с викингска печка, уреди на
„Мийл“, мраморно островче в средата и отличен преход към всекидневната стая с
телевизора с огромен екран, удобни дивани с поставки за чаши и достатъчно мощни
тонколони, за да могат дори „Ху“ да изнесат концерт.
Навън в задния двор Кайли, нейната петнайсетгодишна дъщеря, се заяждаше с по-малкия
си брат Джордан. Меган въздъхна и отвори прозореца.
– Престани, Кайли.
– Нищо не съм направила.
– Виждам те, виждам те.
Кайли постави ръце на кръста си. Петнайсет години – този тревожен житейски кръстопът
между зрелостта и детството, когато хормоните в тялото ти започват да бушуват. Меган
добре си ги спомняше.
– И какво видя? – предизвикателно попита Кайли.
– Видях, че се закачаш с брат си.
– Вътре си. Не можеш нищо да чуеш. Ако искаш да знаеш, аз му казах: „Много те обичам,
Джордан“.
– Не беше така – провикна се Джордан.
– Знам – отвърна Меган.
– Нарече ме „нещастник“ и ми заяви, че нямам нито един приятел!
– Кайли... – въздъхна Меган.
– Не съм го нарекла така!
Меган само я погледна начумерено.
– Неговата дума срещу моята – възпротиви се Кайли. – Винаги вземаш неговата страна!
Всяко дете, помисли си Меган, е като объркан адвокат, който търси вратички, изисква
невъзможни доказателства, атакува дори най-малките подробности и от най-незначителните
факти.
– Довечера имаш тренировка – каза Меган на Кайли.
Главата на Кайли клюмна на една страна, тялото й се прегърби.
– Трябва ли да отида?
– Имаш ангажимент към този отбор, млада госпожице.
Дори когато го изричаше – както бе изричала подобни думи милиард пъти преди това, –
Меган все не вярваше, че думите излизат от собствената й уста.
– Но на мен не ми се ходи – захленчи Кайли. – Много съм уморена. А по-късно трябва да
изляза с Джинджър, нали помниш, да... – Може би Кайли бе казала и още нещо, ала Меган се
извърна, незаинтересувана от думите й.
В стаята с телевизора съпругът й Дейв се бе изтегнал по сив потник. Дейв гледаше
последния изпаднал филмов актьор, който се фукаше в някакво безвкусно интервю с многото
жени, които бе свалил, и с годините, прекарани в стриптийз клубове. Актьорът си беше чист
маниак с опулени очи и явно се нуждаеше от лекар с незапълнена докрай рецептурна книжка.
От мястото си на дивана Дейв с отвращение поклати глава.
– Накъде отива светът? – възмути се Дейв и посочи към екрана. – Можеш ли да повярваш
на този нещастник? Какво говедо.
Меган само кимна и потисна усмивката си. Преди години тя доста добре познаваше това
говедо. Дори в библейския смисъл на думата. Всъщност Говедото беше симпатичен мъж,
който даваше добри бакшиши, харесваше му да участва в тройки и когато се напиеше,
плачеше като бебе.
– Хей!
Дейв все още го правеше – усмихваше й се, сякаш я виждаше отново за първи път и тя
усети за пореден път, че е късметлийка, че трябва да е благодарна за това. Животът на Меган
сега бе такъв. Старият й начин на живот – онзи, за който никой в този щастлив крайградски
квартал, състоящ се от алеи и улички без излаз, добри училища и огромни тухлени къщи, не
знаеше – бе мъртъв и погребан в недълбока яма.
– Искаш ли да откарам Кайли на футбол? – попита Дейв.
– И аз мога да го направя.
– Сигурна ли си?
Меган кимна. Дори Дейв не знаеше истината за жената, с която делеше леглото през
последните шестнайсет години. Дейв не знаеше дори, че истинското име на Меган, колкото и
да беше странно, звучеше по същия начин, но се изписваше различно, а компютрите и
Интернет откликваха на имената по техния правопис. Трябвало е да попита майка си за