странното изписване на името си, ала майка й бе починала, преди Меган да проговори. Тя не
познаваше баща си, дори не знаеше кой е. Осиротяла още като малка, тя имаше трудно
детство, събличаше се в заведенията на Вегас, а после Атлантик Сити я приюти, издигна я на
едно стъпало по-високо и тя го заобича. Да, заобича го. Беше весел и вълнуващ, пълен с
живот град. Все нещо се случваше, появяваше се усещане за опасност, възможности и страст.
– Мамо?
Беше Джордан.
– Да, скъпи.
– Госпожа Фридман казва, че не си подписала разрешението за училищната екскурзия.
– Ще й изпратя имейл.
– Тя каза, че срокът бил до петък.
– Не се притеснявай за това, скъпи, става ли?
Джордан похленчи още миг-два, но накрая се укроти.
Меган знаеше, че трябва да е благодарна. При стария й начин на живот момичетата
умираха млади. Всяко чувство, всяка секунда в този свят са твърде наситени – животът,
повдигнат на десета степен, – а това не се съвместяваше с дълголетието. Човек изгаряше. И в
това имаше нещо опияняващо. Съществуваше и непосредствена опасност.
Когато нещата излязоха от контрол, когато внезапно самият живот на Меган бе застрашен,
тя не само намери начин да избяга, но и да започне съвсем начисто, ако щете, роди се отново
с любещ съпруг до себе си, с красиви деца, с къща с четири спални и басейн в двора. По
някакъв начин, може да се каже по една случайност, Меган Пиърс бе прескочила от
дълбините на нещо, което хората биха нарекли мизерно съществуване, право в лелеяната
американска мечта. За да се спаси, тя бе играла рисково и почти бе убедена, че това бе най-
добрият възможен свят. И защо не? Филмите и телевизията бяха внушили на Меган, както и
на всички нас, че предишният й живот е бил неправилен, неморален и пред пълен провал,
докато настоящият й семеен живот, къщата с дървената ограда, бе за завиждане, беше
напълно подходящ, направо божествен.
Ала истината бе, че Меган тъгуваше за предишния си живот. А не биваше. Тя трябваше да е
благодарна и радостна, че от всички, поели по разрушителния житейски път, единствено тя
бе получила онова, за което мечтае всяко момиченце. Но истината си оставаше истина: през
изминалите години тя призна сама пред себе си, че с удоволствие си представя тъмните стаи;
лъстивите и жадни погледи на непознатите; екота на пулсиращата музика; щурите светлини;
адреналина в кръвта.
А сега?
Дейв, докато сменяше каналите:
– Значи нямаш нищо против да шофираш? Защото реактивните двигатели вече са
включени.
Кайли, докато преглеждаше торбата си със спортни принадлежности:
– Мамо, къде ми е екипът? Изпра ли го, както те бях помолила?
Джордан, докато отваряше компютърната си игра:
– Може ли да ми направиш сандвич със сиренце в новия тостер? Но не с пълнозърнест хляб.
Обичаше ги. Наистина ги обичаше. Но понякога, като например днес, тя осъзнаваше, че,
преживяла младостта си по хлъзгава повърхност като на ледена пързалка, сега следва
рутината на домакиня, която й създава все едни и същи преживявания, че всеки ден й се
налагаше да извършва едни и същи действия със същите играчи от предишния ден, само че
остарели с още 24 часа. Меган се питаше защо трябва да е така, защо сме принудени да
избираме само един модел на живот. Защо беше нужно да настояваме, че съществува едно-
единствено „ние“, един-единствен начин на живот, който изгражда нашата цялостност. Защо
не можем да имаме и друга идентичност. И защо се налага да разрушаваме единия си начин
на живот, за да си създадем друг. Твърдим, че копнеем да се превърнем във „всестранно
развит“ ренесансов тип мъж или жена, и в същото време единствената промяна у нас е
козметична. В действителност правим всичко възможно да прикрием и унищожим този наш
дух, да станем конформисти, да бъдем дефинирани и да се поберем в еднакви рамки.
Дейв отново включи интервюто с актьора.