Чувствата, които баща ми изпитвал към този човек, меко мога да определя като най-силна ненавист, но от друга страна, му било ясно, че надеждите за успеха на сделката господарят му до голяма степен крепял и върху перфектната организация на приема — доста сериозна задача при очакваните осемнайсет души. Ето защо баща ми горещо благодарил, че личните му чувства са взети под внимание, ала уверил мистър Силвърс, че обслужването ще бъде на обичайното ниво.
Изпитанието, което го очаквало обаче, било далеч по-сурово от предвижданото. Всякакви надежди, че личността на Генерала ще събуди у него уважение или състрадание, които да притъпят старата омраза, се оказали напразни. Генерала бил дебел и грозен, с груби обноски и стремеж да прилага военни стандарти към широк кръг цивилни проблеми. Още по-лошо станало, когато се разбрало, че не си водел и камериер, понеже неговият бил болен. Проблемът се оказал доста деликатен, тъй като още един от гостите нямал камериер и се поставял въпросът кой от двамата щял да бъде обслужван от иконома и кой от лакея. Баща ми, който прекрасно осъзнавал деликатното положение на господаря си, веднага пожелал да поеме Генерала и така бил принуден да прекара четири денонощия в непосредствена близост с човека, когото ненавиждал. Междувременно Генерала, който нищо не подозирал за чувствата му, използвал най-пълноценно присъствието му, за да разказва анекдоти за военните си подвизи — нещо, което е характерно за бившите военни, когато останат насаме с камериерите си. И въпреки всичко баща ми така умело прикривал чувствата си и така професионално изпълнявал задълженията си, че като си тръгнал, Генерала поздравил мистър Силвърс за отличния му иконом и в знак на благодарност оставил необичайно висок бакшиш — а баща ми помолил господаря си да използва парите за благотворителни цели.
Надявам се, ще се съгласите, че в тези два примера от кариерата му — и за двата съм направил най-стриктни проверки и съм убеден в достоверността им — баща ми не само демонстрира, но се доближава и до самото олицетворение на термина, употребен от дружество „Хейс“ — „професионално достойнство“. Ако се замислим над разликата между моя баща в такива моменти и фигури от рода на мистър Джак Нейбърс, дори на върха на техническото им съвършенство, сигурен съм, че ще започнем да осъзнаваме какво отличава „великия“ иконом от просто компетентния негов колега. Можем и по-добре да разберем защо баща ми толкова обичаше историята за иконома, който не изпаднал в паника, когато открил тигъра под масата; защото инстинктивно е усещал, че някъде в тази история се крие естеството на истинското „достойнство“. И нека го кажа ясно: „достойнството“ е неразривно свързано със способността на иконома никога да не изневерява на професионалната си същност. По-слабият иконом и при най-дребната провокация се превръща в обикновен човек, изоставя професионалния си образ. За него да бъде иконом, означава да играе ролята на мим; малко побутване, леко препъване и фасадата пада, за да се покаже актьорът отдолу. Великите икономи са велики заради способността им да се вживеят в професионалните си роли, да се вживеят така, че да ги превърнат в своя природа. Тях външни събития не могат да ги смутят, независимо колко са неочаквани, ужасяващи или досадни. Те носят своя професионализъм така, както истинският благородник носи костюма си: той никога не би позволил на някакви грубияни или на обстоятелствата да му го свалят пред хорските очи; ще го съблече само и единствено ако пожелае и това непременно ще стане, когато е съвършено сам. То е, както казах, въпрос на „достойнство“.
Понякога се твърди, че истински икономи съществуват само в Англия. В другите страни, без значение как ги наричат, имат само мъжка прислуга. Склонен съм да вярвам, че е истина. Европейците от континента не могат да бъдат икономи, защото вроденият им темперамент изключва онази емоционална сдържаност, характерна единствено за англичаните. Другите европейци — а най-вече келтите, с което несъмнено ще се съгласите — по принцип са неспособни да се контролират в състояние на силно вълнение и затова не могат да поддържат необходимото професионално поведение освен в най-обикновени ситуации. Или ако отново използвам същата метафора — ще ме извините за грубостта, — те са като човек, който при най-малкия повод е готов да хвърли костюма и ризата си и с писъци да хукне да бяга. С една дума, „достойнството“ е непонятна категория за такива хора. В това отношение ние, англичаните, имаме огромно предимство пред чужденците и затова, сетите ли се за някой велик иконом, той непременно, почти по дефиниция ще е англичанин.