Лично от моя, професионална гледна точка е съвсем ясно, че дори и след толкова дълго прекъсване мис Кентън ще бъде идеалното решение на проблема, явил се напоследък в Дарлингтън Хол. Разбира се, като го наричам „проблем“, аз определено пресилвам нещата. В крайна сметка става дума за поредица от много дребни пропуски от моя страна и целта, която преследвам в момента, е всъщност начин за предотвратяване на подобни проблеми, преди те да са се появили. Вярно е, че точно тези дреболии отначало действително ме разтревожиха, ала един път диагностицирал ги правилно като симптоми на недостиг на персонал, аз престанах да се занимавам с тях. Появата на мис Кентън, както казах, ще ги ликвидира окончателно.
Но да се върна на писмото й. То наистина в отделни моменти изразява отчаяние от настоящото й положение — факт, който е доста тревожен. Едно изречение например започва така: „Въпреки че нямам представа с какво бих могла да запълня дните до края на живота си…“ На друго място пък чета: „Остатъкът от живота ми се простира като пустиня пред мен.“ В по-голямата си част обаче тонът му е носталгичен. Тя пише например:
„Този случай ми напомня за Алис Уайт. Спомняш ли си я? Всъщност кой би могъл да я забрави. Мен лично и досега ме преследва кошмарът на ужасното й произношение и уникално грешните й изречения, които само тя можеше да сътвори! Имаш ли представа какво е станало с нея?“
Между другото, нямам, макар че трябва да си призная, споменът за тази влудяваща прислужница ме развесели. Да не говорим, че накрая се оказа една от най-преданите. По-нататък мис Кентън пише:
„Толкова обичах изгледа от прозорците на спалнята на втория етаж. Виждаше се цялата морава и хълмовете в далечината. Все още ли е толкова красиво? През летните вечери в тази гледка имаше някакво вълшебство и сега вече мога да ти призная, че губех много безценни минути, докато стоях омаяна край един от онези прозорци.“
И продължава:
„Ако това ти навява мъчителни спомени, прости ми. Но аз никога няма да забравя как веднъж двамата наблюдавахме баща ти оттам, който крачеше напред-назад край лятната беседка и се взираше в земята, сякаш се надяваше да открие рядко съкровище, което беше изпуснал.“
Наистина е удивително, че и мис Кентън бе съхранила в паметта си този спомен отпреди трийсет години, също както и аз. Сигурно е било точно в една такава лятна вечер, за каквато споменава, защото ясно си спомням, че като се изкачих на втората площадка, забелязах как оранжевите отблясъци на залеза пронизваха здрача на коридора. Вратите на всички спални бяха леко открехнати и в една от тях, до прозореца, се очертаваше силуетът на мис Кентън. Тя каза тихо: „Мистър Стивънс, ако имате една минутка.“ Когато влязох, беше се обърнала към прозореца. Долу сенките на тополите разсичаха моравата. Отдясно, там, където беше лятната беседка, теренът едва забележимо се извисяваше, а край нея съсредоточено крачеше баща ми, „сякаш се надяваше да открие рядко съкровище, което беше изпуснал“, както много точно го описва мис Кентън.
Има някои доста сериозни причини, които обясняват защо до ден-днешен съм запазил този спомен. Освен това, като се замисля, може би не е толкова странно, че същата случка така дълбоко бе впечатлила и мис Кентън, особено ако се вземат под внимание някои аспекти от взаимоотношенията й с баща ми в началото на престоя й в Дарлингтън Хол.
Мис Кентън и баща ми бяха дошли в имението горе-долу по едно и също време — пролетта на 1922 — в резултат на обстоятелството, че тогава наведнъж бях загубил и камериерката, и помощник-иконома си. Тези две личности бяха решили да се оженят един за друг и да напуснат професията. Винаги съм смятал, че подобни връзки са сериозна заплаха за реда в къщата. Оттогава съм губил още много служители поради същите причини. Естествено, човек трябва да е подготвен, че такива неща винаги могат да се случат между слугините и лакеите, и добрият иконом задължително следва да го има предвид при планирането на работата. Но подобни женитби сред по-старшия персонал се отразяват пагубно на организацията. Разбира се, ако двама души се влюбят и решат да се оженят, би било проява на грубост да им вменяваме вина. Мен лично ме дразнят онези личности — и тук камериерките имат особен грях, — които не са истински отдадени на професията, а само се местят от място на място в търсене на приключения. Такива хора са проклятие за добрия професионализъм.