Веднага искам да поясня, че като казвам това, нямам предвид мис Кентън. Разбира се, тя също след известно време ни напусна, за да се омъжи, ала мога да се закълна, че докато работеше като камериерка под мое ръководство, бе изцяло посветена на задълженията си и нито за миг не позволи други помисли да попречат на професионалните й ангажименти.
Но аз се отклонявам от темата. Обяснявах ви, че се нуждаехме от камериерка и помощник-иконом по едно и също време и мис Кентън беше дошла — спомням си, с необичайно добри препоръки — да заеме първото място. Така се случи, че точно тогава беше приключила и славната служба на баща ми в Логбъро Хаус вследствие кончината на господаря му мистър Джон Силвърс и той бе в процес на търсене на работа и подслон. И макар че все още беше професионалист от най-висока класа, вече бе навършил седемдесетте и артритът и други старчески болести сериозно го мъчеха. При това положение изобщо не беше сигурно, че ще може да се пребори с конкуренцията на добре обучените и напиращи за служба млади икономи. Предвид тези обстоятелства сметнах, че ще бъде разумно решение, ако помоля баща ми да внесе в Дарлингтън Хол своя огромен опит и изисканост.
Спомням си за една сутрин скоро след като мис Кентън и баща ми вече работеха при нас. Седях на масата в стаичката си и преглеждах някаква документация, когато на вратата се почука. Малко се изненадах, защото мис Кентън отвори и влезе вътре, преди да съм я поканил. В ръцете си държеше голяма ваза с цветя. Усмихна ми се и каза:
— Мистър Стивънс, реших, че цветята ще поосвежат стаичката ви.
— Не ви разбрах, мис Кентън?
— Стори ми се тъжно, че в този прекрасен слънчев ден вашата стая е толкова мрачна и студена, мистър Стивънс. Затова сметнах, че цветята ще я оживят малко.
— Много любезно от ваша страна, мис Кентън.
— Срамота е, че тук не прониква повече слънце. Дори стените са леко влажни, не е ли така, мистър Стивънс?
Отново се върнах към сметките и промърморих:
— Обикновен конденз, мис Кентън.
Тя постави вазата на масата пред мен, после огледа стаичката ми и каза отново:
— Мистър Стивънс, ако искате, мога да ви донеса малко изрезки за стените.
— Мис Кентън, оценявам любезността ви. Това обаче не е стая за забавления. Щастлив съм, че всичко, което отвлича вниманието, е сведено до минимум.
— Но, мистър Стивънс, не виждам никакъв смисъл да държите стаята си толкова тъмна и лишена от цвят.
— Досега ми е служила отлично точно такава, каквато е, мис Кентън, макар че оценявам загрижеността ви. Между другото, тъй като и без това сте тук, искам да ви направя една забележка.
— О, така ли, мистър Стивънс?
— Да, мис Кентън, съвсем дребна забележка. Вчера случайно минавах покрай кухнята, когато ви чух, че наричате някого „Уилям“.
— Наистина ли, мистър Стивънс?
— Наистина, мис Кентън. Съвсем ясно чух как няколко пъти повторихте „Уилям“. Мога ли да ви попитам към кого се обръщахте с това име?
— Сигурно е било към баща ви, мистър Стивънс. Доколкото знам, в тази къща само той се казва така.
— Лесно е да се допусне подобна грешка — отвърнах с лека усмивка. — Мога ли да ви помоля за в бъдеще, мис Кентън, да наричате баща ми „мистър Стивънс“? Ако говорите за него пред трето лице, тогава бихте могли да го наричате „мистър Стивънс-старши“, за да го разграничите от мен. Много съм ви благодарен, мис Кентън.
С тези думи аз отново се обърнах към документите на масата. За моя изненада обаче мис Кентън не си тръгна.
— Извинете, мистър Стивънс — обади се тя след миг.
— Да, мис Кентън.
— Опасявам се, че не разбрах какво точно ми казахте. Навсякъде досега съм се обръщала към подчинените си с малките им имена и не виждам причина да променям стила си в тази къща.