Близо седмица по-късно бях излязъл от кухнята и вървях по задния коридор, когато мис Кентън отвори вратата на стаята си и произнесе реч, която очевидно беше репетирала. Смисълът й бе горе-долу следният: въпреки че се чувствала ужасно неудобно да ми заостря вниманието върху грешки, допускани от моите подчинени, ние двамата трябвало да работим в екип и се надявала, че аз също няма да се двоумя да й посочвам недоглежданията на нейните момичета. После ме уведоми, че няколко от сребърните съдове, приготвени да бъдат сервирани на масата, имали очевидни следи от паста за полиране. А краят на една вилица бил на практика черен. Благодарих й и тя се оттегли в стаята си. Естествено, не беше необходимо да ми казва, че лъскането на сребърните прибори беше едно от основните задължения на баща ми, с което той особено се гордееше.
Много е възможно да е имало и други подобни случаи, за които вече съм забравил. Нещата обаче достигнаха своя апогей в един сив дъждовен следобед. Бях в билярдната и почиствах спортните трофеи на лорд Дарлингтън. Мис Кентън почука и започна още от вратата:
— Мистър Стивънс, току-що забелязах нещо отвън, което ме озадачи.
— Какво е то, мис Кентън?
— Чудех се дали негово благородие е пожелал статуята на китаеца от горната площадка да бъде заменена с онази, която стои пред тази врата.
— Китаеца ли, мис Кентън?
— Да, мистър Стивънс. Китаецът, чието място обикновено е на площадката, сега е пред тази врата.
— Мис Кентън, боя се, че сте се заблудили.
— Изобщо не мисля, че съм се заблудила, мистър Стивънс. Винаги си поставям за цел да науча къде е мястото на всеки предмет в къщата. Предполагам, че китайците са били почиствани от някого и след това разместени. Ако не вярвате, мистър Стивънс, може би ще си направите труда да надникнете и да се убедите сам.
— Мис Кентън, в момента съм зает.
— Но, мистър Стивънс, имам чувството, че не ми вярвате. Затова излезте, ако обичате, за да видите с очите си.
— Мис Кентън, точно сега съм зает, но скоро ще се занимая с въпроса. Едва ли е толкова спешен.
— Значи приемате, че казвам истината, мистър Стивънс?
— Не приемам нищо, докато не проверя лично, мис Кентън. В момента обаче ми е невъзможно.
Обърнах се и продължих да си върша работата, ала мис Кентън остана на прага да ме наблюдава. След малко отново се обади:
— Виждам, че ще свършите много скоро, мистър Стивънс. Ще ви изчакам отвън, за да може заедно да изясним въпроса.
— Мис Кентън, според мен придавате на този въпрос значение, каквото той едва ли заслужава.
Но мис Кентън беше излязла и докато лъсках трофеите, до слуха ми периодично долитаха стъпки или друг някакъв шум, който ми напомняше, че все още е пред вратата. Реших да продължавам да си намирам работа в билярдната, като си мислех, че скоро тя сама ще се убеди колко абсурдно е поведението й и ще си тръгне. След известно време изчерпах всичките си възможности за дейност с подръчните средства, с които разполагах, а мис Кентън очевидно все още беше отвън. Решен да не губя повече време с тези детинщини, започнах да обмислям как да се оттегля през френските прозорци. Този план обаче имаше един недостатък — времето. Това означаваше няколко големи локви и кални следи по пода, както и необходимостта отново да се върна в билярдната, за да затворя прозорците от вътрешната страна. Най-после реших, че най-добрата стратегия ще бъде просто неочаквано да изляза от стаята и начаса да се отдалеча. Тихичко заех позиция, откъдето най-успешно бих могъл да изхвърча от билярдната, стиснах здраво четките и парцалите, с които работех, и дори съумях да се измъкна през вратата и да направя няколко крачки по коридора, преди изненаданата мис Кентън да дойде на себе си. Тя обаче бързо се окопити, настигна ме и в следващия миг вече беше препречила пътя ми.
— Мистър Стивънс, съгласен ли сте, че китайците са разменени?
— Мис Кентън, много съм зает. Удивен съм, че вие нямате друга работа освен цял ден да се мотаете по коридорите.