По време на случката, която ви разказвам, негова светлост трябва да е бил на не повече от петдесет и пет, но доколкото си спомням, косата му беше напълно посивяла и високата му елегантна фигура вече носеше следите на онова прегърбване, което така видимо се задълбочи през последните му години. Той почти не вдигна очи от книгата, когато ме попита:
— Баща ти вече по-добре ли се чувства, Стивънс?
— Радвам се да ви съобщя, че се възстанови напълно, сър.
— Много съм доволен да го чуя. Много.
— Благодаря ви, сър.
— Виж, Стивънс, имало ли е изобщо някакви… признаци? Признаци, които да ни подскажат, че може би е необходимо да намалим задълженията му? Освен случая с падането, искам да кажа.
— Баща ми очевидно се е възстановил напълно, сър, и аз съм сигурен, че на него все още може да се разчита. Вярно е, че напоследък допусна някои недоглеждания, докато изпълняваше задълженията си, ала те сами по себе си са абсолютно незначителни.
— Но никой от нас не желае отново да стане свидетел на подобно нещо, нали? Имам предвид припадъка на баща ти и всичко останало.
— В никакъв случай, сър.
— И, разбира се, ако подобно нещо може да се случи вън на поляната, то би могло да се случи навсякъде. И по всяко време.
— Да, сър.
— Включително и, да речем, по време на вечеря, докато сервира.
— Напълно е възможно, сър.
— Виж, Стивънс, първите делегати ще бъдат тук след по-малко от две седмици.
— Вече сме подготвени, сър.
— Това, което се случва в тази къща, по-късно може да има сериозни последици.
— Да, сър.
— Искам да кажа, сериозни последици. Върху цялото бъдещо развитие на Европа. Имайки предвид хората, които ще присъстват, мисля, че изобщо не преувеличавам.
— Не, сър.
— Едва ли това е моментът за рискове, които могат да бъдат избегнати.
— Наистина е така, сър.
— Виж, Стивънс, не става дума баща ти да ни напуска. Просто те моля да преосмислиш задълженията му.
И ако не се лъжа, точно тогава негова светлост каза, докато неловко се взираше в книгата и премяташе страниците:
— Грешките сами по себе си може и да са дребни, Стивънс, но ти самият трябва да разбереш огромното им значение. На баща ти вече не може изцяло да се разчита. В никакъв случай не бива да изпълнява каквито и да било задачи на места, където и най-малката грешчица би могла да застраши успеха на бъдещата конференция.
— Наистина не бива, сър. Разбирам.
— Добре. Тогава те оставям да помислиш по въпроса, Стивънс.
Трябва да кажа, че лорд Дарлингтън лично беше видял как баща ми е паднал някъде преди около седмица. Негова светлост забавлявал своите гости — млада дама и господин — в лятната беседка и наблюдавал как баща ми се приближава през тревата, понесъл таблата с дългоочакваните закуски. Тъкмо там теренът започва да се издига и тогава, както и сега, четири каменни стъпала, вкопани в тревата, улесняваха достъпа до беседката. Точно в основата на тези стъпала баща ми паднал и разпилял съдържанието на таблата — чайник, чаши, чинии, сандвичи, сладкиши — по поляната наоколо. Докато ми съобщят новината и успея да изляза, негова светлост и гостите му бяха вече положили баща ми да легне настрани, завит с одеяло, на възглавница, пъхната под главата му. Той беше в безсъзнание, а лицето му изглеждаше странно сиво. Бяха изпратили да повикат д-р Мередит, но негова светлост смяташе, че баща ми не бива да остава на слънце, докато дойде лекарят. Веднага докараха количка за инвалиди и макар и с много усилия го преместиха в къщата. Когато лекарят дойде, той вече беше значително по-добре и д-р Мередит скоро си тръгна, като неясно спомена нещо за „преумора“.