След тази случка баща ми очевидно се чувстваше крайно неудобно и когато ние с лорд Дарлингтън провеждахме онзи разговор в кабинета, той отдавна изпълняваше всичките си предишни задължения. Следователно никак не беше лесно да му се съобщи, че част от ангажиментите му ще трябва да отпаднат. Задачата ми ставаше още по-трудна и от факта, че от няколко години, не знам защо, но ние с баща ми разговаряхме все по-малко и по-малко. Дори тази тенденция така се беше задълбочила, че след пристигането му в Дарлингтън Хол и кратките реплики във връзка с работата, които си разменяхме, двамата изричахме с безкрайно неудобство.
Най-после реших, че най-добре ще е да разговаряме в усамотението на неговата стая, като по този начин му дам възможност, след като изляза, да обмисли новото си положение на спокойствие. Единственото време, когато баща ми можеше да бъде открит в стаята си, беше много рано сутрин и много късно вечер. Аз избрах първото. Рано една сутрин се изкачих до малкото му таванче в крилото на прислугата и тихо почуках.
Преди този случай рядко ми се беше налагало да влизам в стаята на баща ми и сега отново бях поразен колко тясна и гола бе тя. Дори си спомням как първата ми мисъл беше, че съм попаднал в затворническа килия, но за това може би беше виновна и бледата утринна светлина, не само размерът на помещението и голотата на стените. Защото баща ми беше дръпнал пердетата и вече избръснат и в пълна униформа, седеше на ръба на леглото, откъдето очевидно наблюдаваше как просветлява небето. Поне предполагах, че гледа небето, тъй като от прозорчето не се виждаше нищо друго освен керемиди и олуци. Газената лампа беше изгасена и когато забелязах с какво неодобрение се взря в лампата, която носех, за да осветява пътя ми по разнебитеното стълбище, бързо намалих фитила. След това ефектът от бледата утринна светлина още повече се засили и някак подчерта грубите, набръчкани и все още страховити черти на лицето му.
— А — възкликнах аз и нервно се изсмях, — трябваше да се досетя, че татко вече е станал и се е приготвил да започне деня.
— Станал съм преди три часа — отвърна той и студено ме изгледа отгоре до долу.
— Надявам се, че не артритът е причина за това ранно ставане на татко.
— Спя толкова, колкото ми е необходимо.
Баща ми посегна към единствения малък дървен стол в стаята, подпря се на облегалката с две ръце и се изправи на крака. Когато го видях така приведен, не можах да реша дали тази прегърбеност се дължи на състоянието му, или на навика да се съобразява със стръмно скосения покрив на стаята.
— Дошъл съм да ти предам нещо, татко.
— Тогава го предавай бързо и сбито. Нямам цяла сутрин на разположение да слушам дърдоренето ти.
— В такъв случай, татко, пристъпвам направо към въпроса.
— Пристъпвай и свършвай по-бързо. Някои от нас имат работа за вършене.
— Много добре. Щом искаш да бъда кратък, ще се постарая да изпълня желанието ти. Истината е, че татко е загубил доста от предишните си способности. Дотолкова, че вече дори задълженията на помощник-иконом са пряко силите му. Негова светлост смята, както всъщност и аз самият, че докато татко продължава да изпълнява досегашните си задължения, той представлява постоянна заплаха за безпогрешното обслужване в този дом и особено за важната международна среща, която ще се състои тук идната седмица.
В полумрака забелязах, че лицето на баща ми не издаваше никакви чувства.
— По принцип — продължих аз — беше решено татко вече да не бъде молен да сервира, независимо дали има гости или не.
— Сервирал съм всеки ден през последните петдесет и четири години — отбеляза баща ми с абсолютно спокоен глас.
— Освен това татко няма повече да носи никакви табли дори и на най-краткото разстояние. Във връзка с тези ограничения и познавайки слабостта на татко към сбитата форма, аз съм му написал на този лист новите задължения, които отсега нататък ще очакваме той да изпълнява.
Не изпитвах никакво желание да му подам лично листчето, което държах, затова се наведох и го оставих на края на леглото му. Баща ми го погледна, после отново обърна очи към мен. Лицето му все още не издаваше и следа от вълнение, а ръцете му върху облегалката на стола не потрепваха. Прегърбен или не, но самото му физическо присъствие бе впечатляващо — същото онова присъствие, което някога бе накарало двама пияни господа да изтрезнеят на задната седалка на колата. След малко каза: