— Онзи път паднах заради стъпалата. Изметнали са се. Трябва да се каже на Симъс да ги оправи, преди някой друг да се спъне.
— Наистина. Във всеки случай мога ли да получа уверението на татко, че ще разучи този списък?
— Трябва да се каже на Симъс да оправи стъпалата. И то преди пристигането на господата от Европа.
— Наистина. Е, татко, приятен ден.
Онази лятна вечер, за която мис Кентън споменава в писмото си, бе много скоро след този разговор — всъщност може да е било и същия ден. Не си спомням каква причина ме бе отвела на втория етаж на къщата, където е коридорът със стаите за гости. Но както, струва ми се, вече споделих, съвсем ясно си спомням как последните слънчеви лъчи нахлуваха през всяка една от отворените врати и изпъстряха коридора с оранжеви ивици. И докато минавах покрай тези празни стаи, зърнах фигурата на мис Кентън — силует край прозореца в една от тях — и тя ме повика.
Сега, като обмислям нещата, като се сещам как мис Кентън постоянно ми говореше за баща ми в първите месеци от присъствието й в Дарлингтън Хол, никак не е чудно, че толкова много години бе съхранявала в паметта си спомена за онази вечер. Несъмнено тя изпитваше известно чувство за вина, докато двамата наблюдавахме баща ми от прозореца. Сенките на тополите се бяха проточили почти през цялата морава, но слънцето все още осветяваше най-отдалечения ъгъл, където теренът се издигаше към беседката. Баща ми стоеше до четирите каменни стъпала, потънал в дълбок размисъл. Ветрецът лекичко рошеше косата му. Видяхме го как бавно заизкачва стъпалата. Горе се обърна и заслиза обратно, този път малко по-бързо. Обърна се отново, взря се в стъпалата и помисли още няколко секунди. После ги изкачи втори път, много решително. Сега обаче продължи по тревата, докато почти достигна беседката, обърна се и бавно тръгна назад, като нито за миг не отделяше очи от земята. И наистина поведението му в този момент не би могло да се опише по-добре от начина, по който мис Кентън го окачествява в писмото си: „сякаш се надяваше да открие рядко съкровище, което беше изпуснал“…
Както е тръгнало, спомените започват да ме заливат и това ми се струва глупаво. В крайна сметка настоящото ми пътешествие е една рядка възможност да се насладя изцяло на великолепието на английския пейзаж и знам, че ако сега неоправдано се разсейвам, после горчиво ще съжалявам. Дори се сещам, че съм пропуснал да разкажа за нещо, което ми се случи по пътя — освен онова кратко спиране на хълма, за което вече говорих. И това наистина е пропуск, като се има предвид какво удоволствие ми достави вчерашният ден.
Бях планирал пътешествието до Солзбъри много старателно, като почти изцяло избягвах главните пътища. Ненужно обикаляне, ще кажат някои, но по този начин можех да видя почти всички забележителности, описани от мисис Дж. Саймънс в прекрасните й книги, и определено мога да заявя, че не съжалявам. Почти през цялото време шофирах сред нивя или вдъхвах прелестното ухание на ливадите; често се улавях, че съвсем съм намалил скоростта, за да се насладя на някой поток или долина, покрай които минавах. Ала в действителност не слязох от колата нито веднъж, преди съвсем да наближа Солзбъри.
Движех се по дълга права отсечка, а от двете ми страни се простираха безкрайни ливади. Всъщност теренът бе станал открит и равен, което позволяваше да виждам далеч във всички посоки. На хоризонта пред мен се очертаваше и острият връх на катедралата в Солзбъри. Бях изпаднал в спокойно и съзерцателно настроение и може би затова отново карах много бавно — надали е повече от 25 км/ч. И добре, че беше така, защото навреме успях да забележа една кокошка, която съвършено лениво пресичаше пътя. Рязко спрях форда на трийсет-четирийсет сантиметра от пернатото, което на свой ред прекрати разходката си и застана точно пред колата. Аз натиснах клаксона, но единственият резултат беше, че птицата се наведе и започна да си кълве нещо по земята. Доста раздразнен, тъкмо понечих да сляза и единият ми крак бе все още вътре, когато чух женски глас:
— О, много моля да ме извините, сър.
Огледах се и забелязах, че току-що бях подминал малка ферма. Явно стресната от клаксона, беше дотичала млада жена, запасана с престилка. Тя мина покрай мен, грабна кокошката, притисна я до гърдите си и ми се извини още веднъж. След като я уверих, че нищо особено не се е случило, жената каза:
— Безкрайно съм ви благодарна, че не прегазихте клетата Нели. Тя е добро момиче и ни снася най-едрите яйца, които някога сте виждали. Голяма добрина ни направихте, като спряхте. А сигурно много бързате.