— О, изобщо не бързам — отвърнах с усмивка. — За пръв път от дълги години имам тази възможност и трябва да ви призная, че ми е доста приятно. Сега пътувам просто за удоволствие.
— О, това е чудесно, сър. И сте се запътили към Солзбъри, предполагам.
— Всъщност да. Между другото това, което виждаме отсреща в далечината, е катедралата, нали? Чувал съм, че е великолепна сграда.
— О, да, сър, много е хубава. Е, аз самата така и не съм ходила до Солзбъри, затова не бих могла да ви кажа как точно изглежда отблизо. Оттук обаче всеки ден виждаме острия й връх. Понякога е доста мъгливо и съвсем се изгубва, но сам можете да се убедите, че в ясен ден като днешния гледката е прекрасна.
— Забележителна.
— Толкова съм ви благодарна, че не прегазихте нашата Нели, сър. Преди три години горе-долу на същото място така ни загина костенурката. Всички бяхме дълбоко разстроени.
— О, колко тъжно — казах печално.
— Наистина беше, сър. Хората мислят, че ние, фермерите, сме свикнали да гледаме как животните ги нараняват или убиват, ала това изобщо не е вярно. Синчето ми плака дни наред. Толкова бяхте добър, че спряхте заради Нели, сър. Сега, след като вече сте слезли от колата, защо не дойдете да изпиете чаша чай с нас? Ще ни бъде приятно. А и ще ви освежи за пътя.
— Много сте любезна, но наистина трябва да тръгвам. Искам да стигна в Солзбъри навреме, за да мога да разгледам многобройните му забележителности.
— Така е, сър. Е, благодаря ви още веднъж.
Потеглих отново, ала по някаква причина карах бавно — може би защото очаквах, че и други домашни животни могат да пресекат пътя ми. Трябва да ви кажа, че след тази среща се почувствах в чудесно настроение. Малката добринка, за която ми бяха благодарили, и неподправената добрина, която ми бяха предложили в замяна, ме изпълниха с приятно очакване, свързано с предстоящото ми пътуване през следващите няколко дни. Та ето в какво настроение пристигнах в Солзбъри.
Струва ми се обаче, че трябва да направя още някои пояснения във връзка с баща ми, тъй като сигурно съм ви оставил с впечатление, че съм се отнесъл с него доста рязко по повод все по-напускащите го способности. Работата е там, че не можех да подходя по никакъв друг начин освен така, както го направих. Убеден съм, ще се съгласите с мен, след като подробно ви обясня как стояха нещата в онези дни. Имам предвид, че важната международна конференция, която щеше да се проведе в Дарлингтън Хол, приближаваше застрашително и не ни даваше големи възможности за проява на снизхождение или „приказки със заобикалки“. Освен това трябва да напомня, че макар и през следващите петнайсетина години Дарлингтън Хол да беше свидетел на още много събития с подобна значимост, тази конференция през март 1923 беше първата. Може да се каже, че все още нямах достатъчно опит и не бях склонен да оставям нищо на случайността. Всъщност в мислите си често се връщам към онази конференция и по много причини смятам, че тя бележи повратен момент в живота ми. Убеден съм например, че точно в този период истински възмъжах като иконом. Това не означава, че непременно съм станал „велик“ иконом; най-малкото не съм аз, който ще дава оценки. Но ако случайно някой някога реши да изкаже мнение, че по време на кариерата си съм развил поне донякъде това решаващо качество — „достойнството“, този човек може би ще пожелае да бъде насочен към конференцията от март 1923. Тогава аз наистина доказах, че може би имам данни за това качество. Тя бе едно от онези събития, които се явяват във върхови моменти от развитието ти, за да те предизвикат и доведат до ръба на възможностите ти, че и отвъд него, така че по-късно да започнеш да се преценяваш по нови стандарти. Конференцията, разбира се, остана паметна и по други, съвсем различни причини, за които сега ще ви разкажа.
Конференцията през 1923 бе резултат на дълго планиране от страна на лорд Дарлингтън. И наистина, като се замисля, виждам как негова светлост логично се беше движил към този момент в продължение на цели три години. Доколкото си спомням, в началото той въобще не се интересуваше толкова от мирния договор, когато го подписаха след края на световната война, и според мен интересът му не бе продиктуван от задълбочен анализ на документа, а от дружбата му с хер Карл-Хайнц Бреман.
Хер Бреман за пръв път посети Дарлингтън Хол много скоро след войната, докато все още носеше военната си униформа. Тогава за всеки наблюдател беше ясно, че двамата с лорд Дарлингтън ги свързва топла дружба. Това не ме изненада, тъй като веднага се разбираше, че хер Бреман е изключително изискан благородник. През следващите две години, след като напусна немската армия, той ни гостуваше сравнително редовно и аз не можех да не забележа деградацията на този човек, която с всяко посещение все повече се засилваше и будеше истинско безпокойство. Дрехите му ставаха все поизносени, тялото — все по-слабо; очите му започнаха да гледат тревожно, а последния път дълго време оставаше втренчен в пространството, без да забелязва присъствието на своя домакин или дори че се обръщат към него. Бих си помислил, че хер Бреман страда от сериозно заболяване, но някои забележки на негова светлост ме убедиха, че случаят е съвсем друг.