Колкото до мис Кентън, мисля си, че нарастващото напрежение от тези дни видимо й се отразяваше. Спомням си например как веднъж, горе-долу по същото време, случайно я срещнах в задния коридор. Този дълъг коридор е нещо като гръбнак на крилото за слугите в Дарлингтън Хол и винаги е много мрачен поради липсата на всякаква дневна светлина в него. Дори и в слънчев ден там е тъмно и човек остава с впечатлението, че се движи през тунел. Та в случая, за който говоря, ако не бях разпознал приближаващите се стъпки на мис Кентън, щях да се досетя, че е тя единствено по очертанията на фигурата. Спрях се на едно от малкото места, където лъч дневна светлина падаше върху дъските, и когато наближи, казах:
— А, мис Кентън.
— Да, мистър Стивънс?
— Мис Кентън, чудех се дали да не насоча вниманието ви към факта, че спалното бельо за горния етаж ще трябва да бъде готово до вдругиден.
— Всичко е под пълен контрол, мистър Стивънс.
— А, радвам се да го чуя. Просто ми мина през ума да ви го напомня, това е всичко.
Канех се да продължа пътя си, но мис Кентън не се отмести. Пристъпи една крачка към мен, така че лъч светлина се плъзна по лицето й и аз видях гневното й изражение.
— За съжаление, мистър Стивънс, сега съм изключително заета и не мога да ви отделя нито миг. Ако имах свободното време, с което вие очевидно разполагате, с радост щях като вас да се мотая из къщата и да ви напомням за вашите задачи.
— Хайде, хайде, мис Кентън, не е нужно чак толкова да се гневите. Просто почувствах необходимост да се успокоя, че не е убегнало от вниманието ви…
— Мистър Стивънс, това е четвъртият или петият път през последните два дни, когато чувствате подобна необходимост. Безкрайно ми е странно, че разполагате с толкова свободно време, та можете просто да се мотаете из къщата и да притеснявате останалите с неоснователните си забележки.
— Мис Кентън, ако само за миг сте си помислили, че имам свободно време, това повече от всякога показва колко сте неопитна. Надявам се, че през следващите години ще придобиете по-ясна представа какво точно се прави в къща като тази.
— Постоянно говорите за „голямата ми неопитност“, мистър Стивънс, но досега не сте успели да ми посочите нито една грешка. В противен случай, сигурна съм, щяхте да го сторите отдавна и подчертано изчерпателно. А сега, понеже имам твърде много работа, ще ви бъда благодарна, ако престанете да ходите по петите ми и да ми пречите. Щом имате толкова свободно време, мисля, че ще ви бъде по-полезно да го прекарате на чист въздух.
Тя профуча покрай мен и закрачи надолу по коридора. Реших, че е по-добре да не усложнявам нещата, и продължих по пътя си. Почти бях стигнал до вратата на кухнята, когато чух, че ядосаните й стъпки отново се връщаха назад.
— Между другото, мистър Стивънс — извика, — бих ви помолила отсега нататък изобщо да не разговаряте с мен.
— Мис Кентън, какви ги приказвате?
— Ако е необходимо да ми предадете нещо, бих ви помолила да използвате посредник. Или пък ми напишете бележка и я изпратете по някой. Убедена съм, че по този начин професионалните ни взаимоотношения значително ще се облекчат.
— Мис Кентън…
— Изключително заета съм, мистър Стивънс. Напишете ми бележка, ако това, което искате да ми кажете, е прекалено сложно. В противен случай можете да го предадете на Марта или Дороти или на който и да било от мъжете, стига да сметнете, че е достатъчно благонадежден. Сега трябва да се заемам с работата си и да ви оставя да се мотаете.
Макар че поведението на мис Кентън силно ме раздразни, не бих могъл да си позволя лукса да мисля и за това, защото междувременно първите гости бяха вече пристигнали. Представителите от чужбина щяха да дойдат след два-три дни, но тримата господа, наричани от негова светлост „домашния отбор“ — двама висши служители на Форин Офис, присъстващи почти „инкогнито“, и сър Дейвид Кардинал, — бяха пристигнали по-рано, за да подготвят терена. Както винаги, от мен нищо не се криеше и когато влизах и излизах от стаите, където господата седяха, потънали в сериозни разговори, нямаше как да не придобия известно впечатление за настроението им на този етап. Разбира се, негова светлост и колегите му се опитваха колкото се може по-точно взаимно да се информират за всеки от очакваните гости, но тревогите им се концентрираха върху една-единствена фигура — французина, мосю Дюпон, и неговите вероятни симпатии и антипатии. Струва ми се дори, че веднъж, като влязох в пушалнята, чух единият от господата да казва: „Нищо чудно съдбата на цяла Европа да зависи от това дали ще успеем да убедим Дюпон по този въпрос.“