— Извинете, сър, но трябва да ви предам съобщение.
— Така ли? — пламенно откликна той и вдигна очи от документите. — От татко ли е?
— Да, сър. Тоест като резултат.
— Една минутка.
Младият господин извади от куфарчето, което стоеше в краката му, молив и бележник.
— Давай, Стивънс.
Изкашлях се отново и придадох на гласа си възможно най-безразлична интонация.
— Сър Дейвид желае да ви уведомя, сър, че дамите и господата се различават по няколко основни показателя.
Сигурно съм замълчал малко, за да оформя следващото си изречение, защото мистър Кардинал въздъхна и каза:
— Това ми е съвсем ясно, Стивънс. Ще бъдеш ли така добър да говориш по същество?
— Ясно ли ви е, сър?
— Татко постоянно ме подценява. Правил съм много проучвания и съм изчел куп литература по въпроса.
— Нима, сър?
— През последния месец на практика не съм мислил за нищо друго.
— Наистина ли, сър? В такъв случай вероятно това, което искам да ви кажа, ще бъде излишно.
— Можеш да увериш татко, че съм чудесно информиран. Това куфарче — той го побутна с крак — е претъпкано със записки за всички възможни подробности, които ти дойдат наум.
— Нима, сър?
— Наистина съм премислил всяка приумица, на която е способен човешкият мозък. Държа да убедиш татко в това.
— Непременно, сър.
Мистър Кардинал видимо се поотпусна. После отново побутна с крак куфарчето, от което бях склонен да извърна поглед, и рече:
— Сигурно си се чудил защо никога не се разделям с него. Е, сега вече знаеш. Я си представи, че го отвори някой, който не трябва.
— Би било крайно неудобно, сър.
— Това, разбира се — разтревожено додаде той, като внезапно се изправи, — е в случай, че татко не е измислил нещо съвършено ново, с което иска да се запозная.
— Не бих могъл да си го представя, сър.
— Така ли? Нищо ново за личността Дюпон?
— Опасявам се, че не, сър.
Положих огромни усилия да не издам обзелото ме отчаяние. Излизаше, че така и не съм подхващал задачата, която вече бях сметнал за загърбена. Предполагам, че съм събирал мислите си, за да подновя усилията, когато младежът изведнъж скочи на крака, здраво притиснал куфарчето до гърдите си, и каза:
— Е, мисля да глътна малко чист въздух. Благодаря ти за помощта, Стивънс.
Възнамерявах без никакво отлагане да направя опит за втори разговор с мистър Кардинал, но това се оказа невъзможно преди всичко заради пристигането на американския сенатор мистър Луис, който дойде два дни по-рано от очакваното. Бях в стаята си и преглеждах списъците с провизиите, когато безпогрешно различих шума на паркиращи в двора автомобили. Бързо тръгнах нагоре и срещнах мис Кентън в задния коридор — сцена на последното ни спречкване — и може би точно това нещастно съвпадение я импулсира да продължи с детинщините, които бе измислила предния път. Защото, като я попитах кой е пристигнал, мис Кентън профуча покрай мен и подвикна: „Бележка, ако е нещо спешно, мистър Стивънс.“ Това ужасно ме раздразни, ала нямах избор, освен да преглътна.
Помня мистър Луис като човек с внушителни размери и сияйна усмивка, която рядко слизаше от лицето му. Ранната му поява определено създаде неудобство за негова светлост и колегите му, които разчитаха на още ден-два, за да могат спокойно да приключат с подготовката си. Мистър Луис обаче със своята заразителна непринуденост и изявлението по време на вечерята, че Съединените щати „винаги ще бъдат на страната на справедливостта и не се срамуват да признаят, че във Версай са били допуснати грешки“, очевидно до голяма степен спечели доверието на „домашния отбор“. С напредването на вечерта разговорът бавно, но сигурно се пренасочи от предимствата на родната за мистър Луис Пенсилвания към предстоящата конференция, а когато господата палеха пурите си, някои от споделените мнения звучаха не по-малко откровено, отколкото и преди пристигането на американеца. В един момент той се обърна към компанията: