На следващия ден разискванията в салона станаха още по-разгорещени, а по обяд репликите, които се разменяха, придобиха съвсем откровен характер. Моето лично мнение беше, че все повече и по-смели обвинения се отправяха към фотьойла, в който мосю Дюпон седеше, попипваше брадата си и почти през цялото време мълчеше. И аз, и негова светлост обаче не без известно притеснение забелязахме, че щом дискусиите приключеха, мистър Луис веднага отмъкваше мосю Дюпон в някой ъгъл и двамата потъваха в тих разговор. Дори веднъж си спомням как налетях на тези господа, които бяха застанали точно при вратата вътре в библиотеката и доверително си шептяха. Щом ме видяха, те веднага прекратиха разговора си.
Междувременно състоянието на баща ми нито се подобряваше, нито се влошаваше. Доколкото разбирах, почти непрекъснато спеше и действително, колкото пъти успявах да открадна по някоя минутка и да се изкатеря в таванската му стаичка, винаги го намирах заспал. На практика се оказваше, че откакто се беше разболял, аз нито веднъж не бях разговарял с него.
На втората вечер, когато влязох в стаята му, той отново спеше. Но момичето, което мис Кентън беше оставила да бди край леглото му, веднага скочи на крака и го разтърси за рамото.
— Какво правиш, глупачке! — извиках аз.
— Мистър Стивънс каза да го събудим, ако дойдете, сър.
— Остави го да спи. Той в момента боледува от пълно изтощение.
— Заръча ми непременно да го събудя, сър — упорито отвърна тя и пак го раздруса за рамото.
Баща ми отвори очи, извърна леко главата си върху възглавницата и ме погледна.
— Надявам се, че татко сега се чувства по-добре — казах. Той продължи да ме гледа още известно време, след това попита:
— Всичко ли е под контрол долу?
— Положението е доста критично. Вече минава шест, така че татко може да си представи каква е атмосферата в кухнята.
Нетърпелива гримаса пробяга по лицето на баща ми.
— Но всичко ли е под контрол? — попита отново.
— Да, смея да твърдя, че за това можете да бъдете спокоен. Много се радвам, че татко се чувства по-добре.
С известна решителност той измъкна ръцете си изпод завивките и уморено започна да ги разглежда. Аз пак се обадих:
— Много се радвам, че татко се чувства по-добре. Ала аз наистина трябва да слизам долу. Както казах, обстановката е доста критична.
Той продължи да гледа ръцете си, а след малко бавно промълви:
— Надявам се, че съм ти бил добър баща.
Засмях се и отвърнах:
— Толкова се радвам, че вече се чувствате по-добре.
— Гордея се с теб. Добър син. Надявам се, че и аз съм бил добър баща. Но ми се струва, че не съм.
— Опасявам се, че сега сме изключително заети, можем да си поговорим утре сутринта.
Баща ми все още гледаше ръцете си, сякаш го дразнеха.
— Толкова се радвам, че се чувствате добре — казах отново и излязох.
Когато отидох в кухнята, там беше истински ад, а сред персонала на всички нива цареше изключително напрегната атмосфера. С огромно задоволство обаче си спомням, че докато се сервираше вечерята около един час по-късно, моят екип демонстрираше единствено умения и висок професионализъм. Винаги е вълнуващо да видиш великолепната банкетна зала, изпълнена до краен предел, и тази вечер не правеше изключение. Разбира се, ефектът от дългите редици господа във вечерно облекло, многократно превишаващи броя на дамите, внушаваше известна строгост. Но в онези дни двата огромни полилея над масата все още светеха с газ — излъчваха приглушена мека светлина и не заслепяваха така ярко както сега, след като ги електрифицираха. На тази втора и последна за конференцията вечеря — очакваше се мнозинството от гостите да си тръгнат на другия ден след обяд — компанията се беше отърсила от сковаващата я през целия преден ден резервираност. Не само че се разговаряше по-свободно и на по-висок глас, но забелязахме, че трябваше да доливаме чашите много по-често. Към края на вечерята, която от професионална гледна точка премина без съществени затруднения, негова светлост се изправи да произнесе реч.
В началото изрази благодарността си към всички присъстващи, че дискусиите през изминалите два дни, „макар и понякога стимулиращо откровени“, са се провели в дух на разбирателство и всеобщо желание да възтържествува доброто. Царящото през това време единство далеч превишавало всичките му надежди, затова вярвал, че на утрешната „заключителна“ сесия участниците ще изразят готовността си да предприемат необходимите действия преди предстоящата важна международна конференция в Швейцария. Някъде на това място — нямам представа дали изобщо предварително го беше планирал — негова светлост се впусна в спомени за мъртвия си приятел хер Карл-Хайнц Бреман. Тази му идея обаче не се оказа особено сполучлива. Темата беше прекалено близка на сърцето му и той затъна в многословие. Освен това лорд Дарлингтън явно никога не е бил роден оратор и скоро всички тези дребни шумове, които недвусмислено говорят за една отегчена аудитория, изпълниха залата. И действително, след като най-после негова светлост се накани да призове гостите си да пият за „мира и справедливостта в Европа“, силата на тези шумове — може би и поради огромното количество изпито вино — определено прехвърляше границите на вежливостта.